Тримата мускетари

Тръгнаха по същия коридор, по който беше дошъл, прекосиха някакъв двор, минаха в друго крило на затвора и накрая излязоха от главния вход. Пред входа чакаше карета, охранявана от четирима конни гвардейци. Качиха го в каретата, полицейският чиновник се настани до него; заключиха вратичката и двамата се намериха в подвижен затвор.

Каретата потегли бавно, като катафалка. През заключената решетка затворникът виждаше къщите и уличната настилка — нищо друго. Но Бонасийо беше истински парижанин и познаваше всяка улица по каменните стълбчета, по надписите и фенерите. Като наближиха черквата Сен Пол, място, където екзекутирваха осъдените от Бастилията, той се прекръсти два пъти и едва не припадна. Помисли си, че каретата ще спре там. Но каретата отмина.

След малко пак го обзе голям ужас — минаваха край гробищата Сен Жан, където заравяха държавните престъпници. Само едно нещо го поуспокои: преди да ги заровят, им отрязваха главите, а неговата глава си стоеше още на раменете. Но като видя, че каретата тръгва към Гревския площад, като съзря островърхия покрив на кметството и забеляза, че каретата минава под арката, реши, че с него е свършено, поиска да се изповяда на полицейския чиновник и когато той му отказа, започна да вика толкова жално, че чиновникът му заяви, че ако продължава да крещи така, ще му запуши устата.

Тая заплаха поуспокои Бонасийо: ако имаха намерение да го екзекутират на Гревския площад, нямаше да си правят труд да му запушват устата, защото вече бяха стигнали до мястото на екзекуциите. И наистина каретата отмина злокобния площад, без да се спре. Оставаше още едно опасно място — кръстът Траоар. Каретата тръгна точно по този път.

Сега вече нямаше никакво съмнение, тъй като на тоя площад екзекутираха престъпниците от низшите слоеве. Бонасийо напразно се ласкаеше, като се мислеше достоен за Сен Пол или за Гревския площад. При кръста Траоар щеше да свърши пътуването и животът му. Той не можеше да види още злощастния кръст, но го чувствуваше като нещо, което иде насреща му. Когато наближиха на двадесетина крачки, чу се глъч и каретата спря. Това беше свръх силите на нещастния Бонасийо, който бе съсипан вече от вълненията, що преживя. Той нададе слаб вик, приличен на последния стон на умиращ, и изгуби съзнание.

XIV

ЧОВЕКЪТ ОТ МЬОН

Тълпата се беше събрала не за да чака човек, когото ще бесят, а да погледа обесен.

Каретата, спряла за миг, потегли, мина през тълпата, продължи пътя си, навлезе в улица Сент Оноре, зави в улица Добри деца и спря пред ниска врата.

Вратата се отвори, двама полицаи поеха Бонасийо, придържан от полицейския чиновник: вмъкнаха го в тесен вход, изкачиха го по някаква стълба и го оставиха в една чакалня.

Всичко това стана, без той да вземе някакво участие.

Бе вървял, както се върви насън. Бе видял околните предмети като в мъгла. Ушите му бяха доловили някакви звуци, без да ги разберат. Можеха да го екзекутират в тоя миг и той нямаше да направи нито едно движение, за да се защити, нямаше да издаде нито вик, за да поиска милост.

Опрял гръб о стената и отпуснал ръце, той си остана на пейката, там където го бяха сложили полицаите.

Но като се огледа и видя, че няма нищо страшно, че не го заплашва никаква опасност, че диванът е доста мек, че стената е покрита с хубава кордованска кожа, че тежките завеси от червен дамаск на прозореца, които се поклащаха, са прибрани със златни верижки, той разбра полека-лека, че страхът му е бил прекомерен и почна да движи главата си отдясно наляво и отдолу нагоре.

При това движение, на което никой не му попречи, той до би малко смелост и се реши да свие единия си крак, после другия. Най-после се опряна ръцете си, подигна се от дивана и се изправи.

В същия миг офицер с приятна външност дръпна една завеса, размени още две-три думи с лице, което се намираше в съседната стая, и се обърна към затворника:

— Вие ли се казвате Бонасийо? — попита той.

— Да, господин офицер — промълви търговецът ни жив, ни умрял. — На вашите услуги.

— Влезте — каза офицерът.

И той се отдръпна, за да даде път на търговеца. Бонасийо без да възразява, влезе покорно в стаята, където, изглежда го очакваха.

Това беше обширен кабинет със стени, украсени всевъзможни оръжия и където не долиташе никакъв шум отвън — гореше вече огън, макар да беше едва краят на септември. Четвъртита маса, покрита с книги и книжа, върху които беше разгърната грамадна карта на града Ла Рошел, заемаше средата на стаята.

Пред камината стоеше човек със среден ръст, с горд надменен вид, с проницателен поглед и широко чело, със слабо лице, което изглеждаше още по-удължено от острата, брадичка, над която бяха засукани мустаци. Макар че този човек едва ли имаше тридесет и шест — тридесет и седем години, косата, мустаците и брадичката му бяха прошарени. Той нямаше шпага, но приличаше напълно на военен и лекият прах по ботушите му показваше, че през деня е яздил.