Тримата мускетари

— Не, монсеньор, не, не е той! — извика Бонасийо. — Не, припознах се, този е друг и никак не прилича на него! Господинът е честен човек!

— Отведете този глупак! — каза кардиналът. Офицерът хвана Бонасийо подръка и го изведе в чакалнята, където го предаде на двама полицаи.

Новодошлият проследи нетърпеливо с поглед Бонасийо, докато го изведоха, и щом вратата след него се затвори, той се приближи бързо до кардинала и му каза:

— Видели са се!

— Кои? — запита негово високопреосвещенство.

— Тя и той.

— Кралицата и дукът! — извика Ришельо. — Да.

— Къде?

— В Лувър.

— Уверен ли сте?

— Напълно уверен.

— Кой ви каза?

— Госпожа дьо Ланоа. Както знаете, тя е безкрайно предана на Ваше високопреосвещенство.

— Защо не е съобщила по-рано?

— Случайно или от недоверие, кралицата е накарала госпожа дьо Сюржи да спи в нейната стая и я задържала целия ден.

— Бити сме, значи. Да се постараем да си го върнем.

— Аз ще ви помогна с всички сили, монсеньор, бъдете спокоен.

— Как е станало това?

— В дванадесет и половина през нощта кралицата е била с придворните си дами…

— Къде?

— В спалнята си…

— Добре.

— Когато й предали някаква кърпичка, изпратена от нейната прислужничка…

— После?

— Кралицата веднага се развълнувала много и въпреки червилото, което покривало лицето й, пребледняла.

— После! После!

— Но тя станала и казала с променен глас: „Госпожи, почакайте ме десет минути, скоро ще се върна“. Отворила вратата на спалнята и излязла.

— Защо госпожа дьо Ланоа не ви е уведомила веднага?

— Нищо още не било положително. Освен това кралицата казала: „Госпожи, почакайте ме“, и ти не посмяла да не се покори на кралицата.

— Колко време се е бавила кралицата?

— Три четвърти час.

— Никоя от дамите й ли не я е придружавала?

— Само доня Естефания.

— После върнала ли се е?

— Да, но само за да вземе едно ковчеже от розово дърво с нейния герб и веднага излязла.

— А когато се е върнала после, донесла ли е ковчежето?

— Не.

— Госпожа дьо Ланоа знае ли какво е имало в това ковчеже?

— Да, диамантеният накит, който Негово величество подарил на кралицата.

— И тя се е върнала без ковчежето?

— Да. И госпожа дьо Ланоа предполага, че тя го е подарила на Бъкингам.

— Уверена е в това.

— Как така!

— През деня госпожа дьо Ланоа в качеството си на придворна дама на кралицата потърсила ковчежето, престорила се, че се тревожи за изчезването му, и накрая попитала кралицата какво е станало с него.

— А кралицата?…

— Кралицата силно се изчервила и казала, че вечерта се е повредил един диамант и е изпратила накита на златаря си да го поправи.

— Трябва да се намине към него и да се провери истина ли е това или не.

— Аз наминах.

— Е! И какво каза златарят?

— Златарят не знае такова нещо.

— Добре! Добре! Рошфор, всичко не е загубено и може пък… може пък всичко да е за добро!

— Всъщност аз не се съмнявам, че геният на Ваше високопреосвещенство…

— Ще поправи глупостите на своя служител, нали?

— Точно това щях да кажа, ако Ваше високопреосвещенство ме бяхте оставили да довърша мисълта си.

— Сега знаете ли къде са се крили дукеса дьо Шеврьоз и Бъкингамският дук?

— Не, монсеньор, моите хора не ми дадоха положителни сведения по този въпрос.

— А аз зная.

— Вие ли, монсеньор?

— Да, или поне подозирам. Крили са се — единият на улица Вожирар номер двадесет и пет, а другият на улица Ла Арп номер седемдесет и пет.

— Ваше високопреосвещенство, желаете ли да арестувам и двамата?

— Много е късно. Заминали са.

— Няма значение, можем все пак да се уверим.

— Вземете десет мои гвардейци и претърсете двете къщи.

— Отивам, монсеньор.

И Рошфор изскочи от кабинета.

Като остана сам, кардиналът помисли малко, после позвъня за трети път.

Яви се същият офицер.

— Доведете затворника — рече кардиналът.

Въведоха пак Бонасийо и офицерът по знак на кардинала се оттегли.

— Вие ме излъгахте — каза строго кардиналът.

— Аз ли! — възкликна Бонасийо. — Аз да излъжа Ваше високопреосвещенство!

— Жена ви не е ходила на улица Вожирар и на улица Ла Арп при търговци на платно.

— А при кого е ходила, боже мой?

— Ходила е при дукеса дьо Шеврьоз и при Бъкингамския дук.

— Да — отвърна Бонасийо, като се задълбочи в спомените си, — да, така е, ваше високопреосвещенство, имате право. Много пъти се чудех пред жена си как може търговци на платно да живеят в такива къщи, в къщи без фирми, а жена ми винаги се смееше. Ах, монсеньор! — продължи Бонасийо, като се хвърли в краката на негово високопреосвещенство. — Ах, вие сте самият кардинал, великият кардинал, геният, пред когото цял свят се прекланя!

Колкото и нищожно да беше тържеството над такова жалко създание като Бонасийо, кардиналът все пак изпита някакво удоволствие. После, почти в същия миг, сякаш нова мисъл му мина през ума, усмивка пробягна на устните му и тон протегна ръка на търговеца:

— Станете, приятелю — каза му той. — Вие сте почтен човек.

— Кардиналът ми докосна ръката! Аз докоснах ръката на великия мъж! — извика Бонасийо. — Великият мъж ме нарече свой приятел!