Тримата мускетари

Този човек беше Арман Жан Дюплеси, кардинал дьо Ришельо, не такъв, какъвто ни го представят, грохнал като старец, страдащ като мъченик, отпаднал, с угаснал глас, потънал в грамадно кресло като в гроб, човек, който живее само със силата на духа си и поддържа борбата в Европа само с вечното напрежение на мислите си, а такъв, какъвто беше в действителност по онова време, с други думи, ловък и любезен кавалер, вече с отслабнало тяло, но поддържан от оная духовна сила, която го направи една от най-изключителните личности, които някога са съществували — Ришельо, който бе подкрепил дук дьо Невер във владенията му в Мантуа, който бе превзел Ним, Кастр и Юзе и бе готов да изгони англичаните от остров Ре и да започне обсадата на Ла Рошел.

От пръв поглед нищо в него не показваше, че е кардинал, и за ония, които не го познаваха по лице, беше невъзможно да отгатнат пред кого се намират.

Нещастният търговец стоеше прав до вратата, докато очите на мъжа, който описахме преди малко, се устремиха в него, сякаш искаха да проникнат дълбоко в миналото му.

— Този ли е Бонасийо? — запита той след кратко мълчание.

— Да, монсеньор — отвърна офицерът.

— Добре, дайте ми тези книжа и ни оставете. — Офицерът взе от масата посочените книжа, предаде ги на мъжа, който ги искаше, поклони се до земята и излезе.

Бонасийо позна, че това са показанията му в Бастилията. От време на време мъжът до камината вдигаше очи от книжата и ги забиваше като кинжал чак вдън сърцето на клетия търговец.

След десетминутно четене и десетминутно наблюдение кардиналът беше наясно.

— Този глупак никога не е участвувал в заговори — промърмори си той. — Но, все едно, да видим.

— Вие сте обвинен в държавна измяна — каза бавно кардиналът.

— Казаха ми вече това, монсеньор — извика Бонасийо, като се обърна към мъжа, който го разпитваше, с титлата, която беше чул от офицера, — но кълна ви се, че не зная нищо.

Кардиналът се сдържа да не се усмихне.

— Вие сте били в заговор с жена си, с госпожа дьо Шеврьоз и с милорд Бъкингамския дук.

— Наистина, монсеньор — отвърна търговецът, — тя ми е споменавала тези имена.

— По какъв повод?

— Казваше, че кардинал дьо Ришельо е примамил Бъкингамския дук в Париж, за да го погуби, а заедно с него да погуби и кралицата.

— Тя ли казваше това? — извика гневно кардиналът.

— Да, монсеньор. Но аз я уверих, че греши, като говори такива неща, и че Негово високопреосвещенство не е способен…

— Мълчете, вие сте глупак! — каза кардиналът.

— Точно така ми отговори и жена ми, монсеньор.

— Знаете ли кой е отвлякъл жена ви?

— Не, монсеньор.

— Все пак подозирате, нали?

— Да, монсеньор. Но тези подозрения сякаш бяха неприятни на господин полицейския началник и аз се отказах от тях.

— Жена ви е избягала, знаехте ли това?

— Не, монсеньор. Научих го в затвора и пак от господин началника, много любезен човек.

За втори път кардиналът сдържа усмивката си.

— Значи вие не знаете какво е станало с вашата жена, след като е избягала?

— Не зная нищо, монсеньор. Навярно се е върнала в Лувър.

— В един часа сутринта още не се беше върнала.

— Ах! Боже мой! Но какво е станало тогава с нея?

— Ще узнаем, бъдете спокоен. Нищо не остава скрито за кардинала. Кардиналът знае всичко.

— В такъв случай, монсеньор, мислите ли, че кардиналът ще се съгласи да ми каже какво е станало с жена ми?

— Може би. Но преди това вие трябва да признаете всичко което знаете за връзките на жена ви с госпожа дьо Шеврьоз.

— Но аз не зная нищо, монсеньор; никога не съм я виждал.

— Когато отивахте да вземете жена си от Лувър, тя направо в къщи ли се връщаше?

— Почти никога: имаше работа с разни търговци на платно и аз я водех при тях.

— И колко бяха търговците на платно?

— Двама, монсеньор.

— Къде живеят те?

— Единият на улица Вожирар, другият на улица Ла Арг.

— Влизали ли сте с нея при тях?

— Никога, монсеньор. Чаках я пред вратата.

— А под какъв предлог тя влизаше сама?

— Под никакъв; казваше ми да чакам и аз чаках.

— Вие сте много снизходителен мъж, драги ми господин Бонасийо! — забеляза кардиналът.

„Той ме нарича «драги ми господине»! — помисли си търговецът. — Дявол да го вземе, работата започва да се нарежда!“

— Бихте ли познали вратите?

— Да.

— Знаете ли номерата?

— Да.

— Кои са те?

— Улица Вожирар номер двадесет и пет и улица Ла Ар номер седемдесет и пет.

— Добре — рече кардиналът.

При тези думи той взе едно сребърно звънче и позвъни. Влезе офицерът.

— Намерете ми Рошфор — му пошепна той. — Да дойде веднага, ако се е прибрал.

— Контът е тук — отвърна офицерът — и иска още сега да говори с Ваше високопреосвещенство.

— Да дойде тогава, да дойде! — каза бързо Ришельо. Офицерът изскочи от стаята с онази бързина, с която всички слуги на кардинала обикновено изпълняваха нарежданията му.

— Ваше високопреосвещенство! — мърмореше Бонасийо и въртеше объркан очи.

Не се минаха и пет секунди от излизането на офицера и вратата се отвори. Влезе нов посетител.

— Той е! — извика Бонасийо.

— Кой той? — запита кардиналът.

— Човекът, който отвлече жена ми. Кардиналът пак позвъни. Офицерът влезе.

— Предайте този човек на двама полицаи и нека чака, докато го повикам.