Тримата мускетари

— С други думи, господин Атос отишъл да посети един свой приятел, който не бил тогава в къщи, — продължи господин дьо Тревил, — един млад беарнец, кадет от гвардията на Ваше величество в ротата на Де-з-Есар, но едва успял да седне в стаята на приятеля си и да вземе някаква книга, за да го почака, и тълпа полицаи и войници обсадили къщата и разбили няколко врати.

Кардиналът направи на краля знак, който означаваше: „За тоя случай ви говорех“.

— Ние знаем това — каза кралят. — То е извършено в интерес на службата.

— Тогава — продължи господин дьо Тревил — навярно пак в интерес на службата на Ваше величество са уловили един от моите мускетари, без да има някаква вина, предали са го като злосторник на двама полицаи и сред безсрамната тълпа са разкарвали този благороден човек, който десетки пъти е проливал кръвта си за Ваше величество и е готов пак да я пролива.

— Как! — обади се разколебан кралят. — Така ли е станало?

— Господин дьо Тревил премълчава — започна съвсем хладнокръвно кардиналът, — че този невинен мускетар, че този благороден човек един час преди това е нападнал с шпага четирима следователи, изпратени от мене да разследват един много важен случай.

— Нека Ваше високопреосвещенство докаже това — извика господин дьо Тревил с цялата си гасконска откровеност и с чисто военната си грубост, — защото един час преди това господин Атос, който — ще поверя на ваше величество — е от най-знатен произход, ми правеше честта, след като вечеря у дома, да разговаря в моя салон с господин дук дьо Ла Тремуей и с господин конт дьо Шале, които бяха там. Кралят погледна кардинала.

— Протоколът доказа това — отвърна кардиналът, като отговаряше гласно на безмълвния въпрос на негово величество, — той е съставен от потърпевшите и аз имам честта да го представя на Ваше величество.

— Протоколът на един съдебен чиновник струва ли колкото честната дума на един военен? — запита гордо Тревил.

— Стига, стига, Тревил, мълчете — намеси се кралят.

— Ако Негово високопреосвещенство подозира някои от моите мускетари — каза Тревил, — справедливостта на господин кардинала е достатъчно известна и аз самият искам следствие.

— В къщата, където е станал обискът — продължи равнодушно кардиналът, — живее, ако се не лъжа, един беарнец, приятел на мускетаря.

— Ваше високопреосвещенство има предвид господин д’Артанян.

— Имам предвид един младеж, когото вие покровителствувате, господин дьо Тревил.

— Да, Ваше високопреосвещенство, това е самата истина.

— Не допускате ли, че този младеж може да е повлиял зле…

— На господин Атос ли? На човек, който е два пъти по-възрастен от него? — прекъсна го господин дьо Тревил. — Не, монсеньор. При това господин д’Артанян прекара вечерта у дома.

— Гледай ти! — подхвърли кардиналът. — Значи всички са прекарали вечерта у вас?

— Негово високопреосвещенство съмнява ли се в думите ми? — запита Тревил със зачервено от гняв лице.

— Не, боже опази! — рече кардиналът. — Само че в колко часа беше той у вас?

— О, мога с точност да кажа на Ваше високопреосвещенство, защото когато той влизаше, погледнах стенния часовник и видях, че часът е девет и половина, макар да мислех, че е много по-късно.

— И в колко часа напусна той вашия дом?

— В десет и половина: един час след тия събития.

— Но в края на краищата — каза кардиналът, който не се съмняваше нито за миг в честността на дьо Тревил и който чувствуваше, че победата му се изплъзва. — но в края на краищата Атос е бил заловен в същата тази къща на улица Гробарска.

— Забранено ли е на един приятел да навести приятеля си. На мускетар от моята рота да дружи с гвардеец от ротата на господин Де-з-Есар?

— Да, когато къщата, в която той се среща с приятеля си, е съмнителна.

— Работата е там, че тази къща е съмнителна, Тревил — обясни кралят. — Вие може би не сте знаели това?

— Наистина, сир, не знаех. Във всеки случай тя може да бъде съмнителна навсякъде, но не и в тази част. където живее господин д’Артанян, защото аз мога да ви уверя, сир, съдейки по думите му, че той е най-предан служител на Ваше величество и най-дълбок почитател на господин кардинала.

— За оня същия ли д’Артанян става дума, който рани един ден Жюсак в злополучната схватка при манастира Дешосе? — запита кралят, като погледна кардинала, който се изчерви от яд.

— А на следния ден — Бернажу?

— Да, сир, да, именно за него! Ваше величество има добра памет.

— Е, какво ще решим — запита кралят.

— Това се отнася повече до Ваше величество, отколкото до мене — каза кардиналът. — Аз бих потвърдил вината.

— А аз ще я отрека — заяви Тревил. — Но Негово величество има съдии и неговите съдии ще решат.

— Така и трябва — съгласи се кралят. — Да изпратим делото на съдиите: работата им е да съдят и те ще отсъдят.

— Само че — продължи Тревил — много жалко е, че в тия нещастни времена, в които живеем, най-чистият живот, на неоспоримата добродетел не могат да предпазят човека от позор и преследване. Армията ще бъде недоволна, мога да ви уверя в това, че е изложена на жестоки преследвания заради някакви полицейски истории.