Тримата мускетари

— Да, приятелю, да! — продума кардиналът с оня бащински глас, с който умееше понякога да говори, но който можеше да заблуди само тези, които не го познаваха. — Вие сте обвинен несправедливо и трябва да бъдете възнаграден: ето вземете тая кесия със сто пистола и ми простете.

— Да ви простя, монсеньор! — възкликна Бонасийо, който не се решаваше да вземе кесията, навярно се боеше този привиден подарък да не е някаква шега. — Но вие имате пълно право да ме арестувате, да ме подложите на мъчения, имате право да ме обесите: вие сте господарят и аз не бих могъл да кажа нито думичка. Да ви простя, монсеньор! Кажете, така ли мислите?

— Ах, драги господин Бонасийо, вие сте много благороден! Виждам това и ви благодаря. А сега ще вземете кесията и ще си отидете не много недоволен, нали?

— Аз си отивам възхитен, монсеньор.

— Е, сбогом или по-скоро довиждане, защото надявам се, че ние пак ще се видим.

— Когато монсеньор пожелае, аз ще бъда винаги на услугите на Ваше високопреосвещенство.

— Ще се виждаме често, бъдете спокоен, защото ми е особено много приятно да разговарям с вас.

— О! Монсеньор!

— Довиждане, господин Бонасийо, довиждане.

И кардиналът му направи знак с ръка, на който Бонасийо отговори с поклон до земята. После излезе заднишком и когато беше вече в чакалнята, кардиналът го чу да вика възторжено, колкото му глас държи: „Да живее монсеньор! Да живее негово високопреосвещенство! Да живее великият кардинал!“

Кардиналът послуша усмихнат тази бляскава проява на възторжените чувства на Бонасийо, после, когато виковете на Бонасийо замряха в далечината, той си каза:

— Ето един човек, който ще бъде готов да пожертвува живота си за мене.

И кардиналът започна да разглежда с най-голямо внимание картата на Ла Рошел, която, както споменахме, лежеше разгърната на масата му, и очертаваше с молив линията, по която трябваше да мине прочутата дига — след година и половина тя затвори пристанището на обсадения град.

Когато беше най-задълбочен в стратегическите си размишления, вратата се отвори и влезе Рошфор.

— Е? — запита живо кардиналът, като стана бързо, което показваше какво голямо значение отдаваше на поръчката, с която беше натоварил конта.

— Да — каза Рошфор, — една млада, двадесет и шест или двадесет и осем годишна жена и един мъж на тридесет и пет — четиридесет години наистина са прекарали в посочените от ваше високопреосвещенство къщи — той — четири, а тя — пет дни: но жената е заминала нощес, а мъжът — тая сутрин.

— Те са били — извика кардиналът, като погледна стенния часовник, — но сега — продължи той — е вече късно да ги гоним: дукесата е в Тур, а дукът в Булон. Трябва да ги намерим в Лондон.

— Какви са заповедите на Ваше високопреосвещенство?

— Нито дума за това, което се случи. Нека кралицата си остане напълно спокойна. Нека и не подозира, че знаем тайната й. Да мисли, че искаме да разкрием някакъв заговор. Изпратете ми канцлера Сегие.

— А какво направихте с оня човек, Ваше високопреосвещенство?

— С кой човек? — запита кардиналът.

— С Бонасийо.

— Направих всичко, каквото беше възможно. Направих го шпионин на собствената му жена.

Конт дьо Рошфор се поклони като човек, който признава голямото превъзходство на своя господар, и се оттегли.

Като остана сам, кардиналът седна пак, написа едно писмо, запечата го с личния си печат и позвъни. Офицерът влезе за четвърти път.

— Повикайте Витре — поръча кардиналът — и му кажете да се приготви за път.

След миг човекът, когото беше повикал, стоеше пред него с ботуши и шпори, напълно готов за път.

— Витре, — каза кардиналът, — ще заминете веднага за Лондон. Няма да се спирате нито миг по пътя. Ще предадете това писмо на милейди. Ето ви един бон за двеста пистола, минете при ковчежника ми и го накарайте да ви го изплати. Ще получите още толкова, ако се върнете тук след шест дни и ако сте изпълнили добре поръчката ми.

Без да продума нито дума, пратеникът се поклони, взе писмото и бона за двеста пистола и излезе. Ето какво съдържаше писмото:

„Милейди,

Идете на първия бал, на който ще присъствува Бъкингамският дук. На дрехата му ще има накит с дванадесет диаманта. Приближете се и отрежете два.

Веднага щом се сдобиете с диамантите, съобщете ми.“

XV

СЪДИИ И ВОЕННИ

На другия ден след като се случиха тия събития, Атос не се яви и д’Артанян и Портос предупредиха господин дьо Тревил за изчезването му.

Арамис пък беше поискал пет дена отпуск и казваха, че се намира по домашни причини в Руан.

Господин дьо Тревил беше баща за войниците си. Най-незначителният и най-неизвестният от тях щом носеше униформата на ротата му, беше така уверен в неговата помощ и в подкрепата му, както можеше да бъде уверен в това собственият му брат.

И така, той отиде веднага при следователя. Повикаха офицера, който командуваше поста Червен кръст, и от сведенията, които им бяха дадени, узнаха, че Атос се намира временно във фор л’Евек.