Тримата мускетари

„Пише, че ще пристигне четири или пет дни, след като получи парите; четири-пет дни, докато стигнат парите, четири-пет дни, докато тя се върне — стават десет дни, да включим в сметката насрещния вятър, непредвидените случайности, женски неразположения и стават дванадесет дни.“

— Е, господин дук? — запита кралят. — Пресметнахте ли? — Да, сир: днес сме двадесети септември; на трети октомври градските старейшини устройват празненство. Това е прекрасен случай, тъй като по този начин няма да се разбере, че вие се помирявате с кралицата. После кардиналът добави:

— Между другото, сир, не забравяйте да кажете на Нейно величество в навечерието на празника, че искате да видите как й стои диамантеният накит.

XVII

СЕМЕЙСТВО Бонасийо

Кардиналът вече втори път повдигаше пред краля въпроса за диамантения накит. На Луи XIII направи впечатление неговата настойчивост и той помисли, че зад тази препоръка се крие някаква тайна.

Кралят неведнъж се чувствуваше унизен, че кардиналът — чиято полиция бе превъзходна, макар че не беше достигнала още съвършенството на днешната полиция — бе по-добре осведомен от самия него за това, което ставаше в собственото му семейство. И той се надяваше в един разговор с Ана Австрийска да изясни донякъде случая, после да се яви пред Негово високопреосвещенство с някоя тайна, която независимо от това дали кардиналът я знае, или не, и в единия, и в другия случай щеше да го издигне безкрайно много в очите на неговия министър.

И тъй, той отиде при кралицата и, както винаги, започна разговора с нови заплахи към приближените й. Ана Австрийска сведе глава и без да отговаря, остави буйния поток да се излее, като се надяваше, че той в края на краищата ще спре. Но Луи XIII не желаеше това. Луи XIII желаеше според възможността да вникне някаква светлина, тъй като беше уверен, че кардиналът имаше задни мисли и му крои една от ония страшни изненади, на които беше способен само Негово високопреосвещенство. Той постигна целта с настойчивите си обвинения.

— Но, сир — извика Ана Австрийска, измъчена от тия смътни обвинения, — вие не ми казвате направо всичко, което ви тежи на сърцето. Какво съм направила? Да видим какво престъпление съм извършила. Не е възможно, Ваше величество, да вдигате толкова много шум за едно писмо до моя брат.

Сега пък кралят, нападнат така рязко, не знаеше какво да отговори. Той реши, че именно сега трябва да каже на кралицата това, което трябваше да й каже в навечерието на празника.

— Госпожо — каза той тържествено, — наскоро ще има бал в кметството. Надявам се, че в чест на нашите достойни старейшини ще се облечете официално и най-важното, ще сложите диамантения накит, който ви подарих за вашия рожден ден. Това е моят отговор.

Отговорът беше страшен. Ана Австрийска помисли, че Луи XIII знае всичко и че кардиналът беше изискал от него да пази това в тайна цели седем или осем дни, което всъщност беше присъщо на характера му. Тя страшно пребледня, опря на една масичка чудно хубавата си ръка, която в този миг изглеждаше восъчна, погледна краля с ужасени очи и не отвърна нито дума.

— Разбирате ли, госпожо? — запита кралят, който се радваше на това пълно смущение, но без да отгатне причината му. — Разбирате ли?

— Да, сир, разбирам — измънка кралицата.

— Ще дойдете ли на бала?

— Да.

— С диамантения накит?

— Да.

Кралицата стана още по-бледа, доколкото това беше възможно. Кралят го забеляза и се наслаждаваше с оная сурова жестокост, която беше една от лошите страни в характера му.

— Значи решено — каза кралят. — Това е всичко, което имах да ви кажа.

— Кога ще бъде този бал? — запита Ана Австрийска. Луи XIII почувствува несъзнателно, че не бива да отговаря на този въпрос, тъй като кралицата го зададе с почти угасващ глас.

— Много скоро, госпожо — рече той, — но не си спомням точно деня. Ще попитам кардинала.

— Значи кардиналът ви извести за тоя празник? — извика кралицата.

— Да, госпожо — отвърна учуден кралят. — Но защо тоя въпрос?

— Той ли ви каза да ме поканите да се явя с диамантите?

— Искате да кажете, госпожо…

— Той, сир, той!

— Добре! Какво значение има дали той, или аз! Има ли нещо престъпно в тая покана?

— Не, сир.

— Значи, ще дойдете?

— Да, сир.

— Добре — каза кралят, като си отиваше. — Добре, надявам се, че ще изпълните обещанието си.

Кралицата се поклони не толкова заради етикета, а защото краката й се подкосяваха. Кралят си отиде възхитен.

— Загубена съм — прошепна кралицата, — загубена съм, защото кардиналът знае всичко и той подтиква краля, който не знае още нищо, но скоро ще узнае всичко. Загубена съм! Боже мой! Боже мой! Боже мой!

Тя падна на колене върху една възглавница и започна да се моли, закрила лице с треперещите си ръце.

И наистина положението беше ужасно. Бъкингам се беше върнал в Лондон, госпожа дьо Шеврьоз се намираше в Тур. Наблюдавана повече отвсякога, кралицата чувствуваше смътно, че някоя от дамите й я издава, но не можеше да каже коя именно. Ла Порт нямаше възможност да напуска Лувър. Нямаше нито един човек, на когото да се довери.