Тримата мускетари

И пред нещастието, което я застрашаваше, и при мисълта за своята самотност тя горко зарида.

— Не мога ли да ви помогна с нещо, Ваше величество? — каза ненадейно нежен и пълен със състрадание глас.

Кралицата се обърна бързо, защото не можеше да се излъже в искреността на този глас: само приятелка може да говори така.

И наистина на една от вратите, които водеха към покоите на кралицата, стоеше красивата госпожа Бонасийо. Тя подреждаше роклите и бельото в една съседна стаичка, когато влезе кралят, не успя да излезе и беше чула всичко.

Кралицата нададе пронизителен вик, като разбра, че са я подслушвали, защото в смущението си не можа да познае веднага младата жена, която й беше представена от Ла Порт.

— О, не се бойте от нищо, госпожо — успокои я младата жена, която сплете ръце, и заплака сама над скърбите на кралицата. — Аз съм ви предана телом и духом, Ваше величество, и колкото и голяма да е разликата между нас, колкото и ниско да е моето обществено положение, мисля, че намерих начин да избавя Ваше величество от беда.

— Вие! О, небе! Вие! — възкликна кралицата. — Но приближете се, погледнете ме в очите. Аз съм обкръжена от всички страни с предатели. Мога ли да ви се доверя?

— О, госпожо! — извика младата жена, като падна на колене. — Кълна се: готова съм да умра за Ваше величество!

Този вик се изтръгна от глъбините на нейното сърце и както и първият, беше напълно искрен.

— Да — продължи госпожа Бонасийо, — да, тук има предатели, но кълна се в името на пресветата Дева, че тук никой не ви е по-предан от мене, Ваше величество. Вие дадохте диамантите, които кралят иска, на Бъкингамския дук, нали? Тия диаманти се намираха в ковчежето от розово дърво, което той носеше под мишницата си? Лъжа ли се? Не е ли така?

— О, боже мой! Боже мой! — прошепна кралицата, а зъбите й тракаха от ужас

— И тия диаманти — продължи госпожа Бонасийо — трябва да се вземат обратно.

— Да, разбира се, трябва — извика кралицата. — Но какво да направим, как да постъпим?

— Трябва да изпратим някого при дука.

— Но кого?… Кого?… На кого да се доверя?

— Имайте доверие в мене, госпожо. Направете ми тая чест, кралице, и аз ще намеря пратеник.

— Но трябва да му пиша!

— О, да! Това е необходимо. Две думи от ръката на Ваше величество и личния ви печат.

— Но тези две думи са моята присъда, развод, заточение!

— Да, ако попаднат в ръцете на подлец! Но аз отговарям, че те ще бъдат предадени на местоназначението си.

— О, боже мой! Значи трябва да поверя живота си, името, честта си във вашите ръце!

— Да, да, госпожо, трябва и аз ще спася всичко!

— Но как? Кажете ми поне.

— Мъжът ми е освободен от затвора преди два или три дни. Още не мога да намеря време да го видя. Той е добър и честен човек, който не мрази и не обича никого. Ще направи всичко, което поискаме: ще замине по моя поръчка, без да знае какво носи, и ще предаде на посочения адрес писмото на Ваше величество, без дори да знае, че е от Ваше величество.

Кралицата улови пламенно двете ръце на младата жена, погледна я, сякаш искаше да проникне в дъното на душата й, но като видя само искреност в хубавите й очи, прегърна я нежно.

— Направи това — извика тя — и ще ми спасиш живота, ще ми спасиш честта!

— О, не преувеличавайте услугата, която ще имам щастието да сторя за вас! Няма какво да спасявам на Ваше величество, вие сте само жертва на подли заговори.

— Така е, така е, детето ми — съгласи се кралицата, — имаш право.

— А сега дайте ми писмото, госпожо. Времето не чака. Кралицата изтича до една масичка, където имаше мастило, хартия и пера. Тя написа два реда, запечата писмото с печата си и го предаде на госпожа Бонасийо.

— А сега — рече кралицата — ние забравяме нещо много необходимо.

— Какво?

— Парите.

Госпожа Бонасийо се изчерви.

— Да, наистина — каза тя — и ще ви призная, Ваше величество, че мъжът ми…

— Мъжът ти няма пари, това ли искаш да кажеш?

— Напротив, има, но е много голям скъперник, това му е недостатъкът. Но не се тревожете, ваше величество, ще намерим начин…

— Там е работата, че и аз нямам — пресече я кралицата. Тези, които прочетат мемоарите на госпожа дьо Мотвил, няма да се изненадат от този отговор. — Но почакай.

Ана Австрийска изтича към кутията със скъпоценностите.

— Вземи — каза тя, — тоя пръстен струвал много, както твърдят. Подарък ми е от моя брат, испанския крал. Той е мой и мога да разполагам с него. Вземи пръстена, превърни го в пари и нека мъжът ти замине.

— След един час желанието ви ще бъде изпълнено.

— Виждаш адреса — добави кралицата тъй тихо, че едва можеше да се чуе какво казва. — За милорд Бъкингамския дук, Лондон.

— Писмото ще бъде предадено лично на него.

— Благородно дете — възкликна Ана Австрийска. Госпожа Бонасийо целуна ръцете на кралицата, скри, писмото в пазвата си и изчезна, лека като птичка.