Тримата мускетари

След десет минути си беше у дома. Както каза на кралицата, тя още не беше виждала мъжа си след освобождаването му. Не знаеше нищо за промяната, станала с него в отношението му към кардинала, промяна, затвърдена след това от две или три посещения на конт дьо Рошфор, станал най-добрият приятел на Бонасийо. Контът го убеди без особен труд, че отвличането на жена му не се дължало на някакво престъпно чувство, а само на политическа бдителност.

Тя свари господин Бонасийо сам: бедният човечец с голяма мъка подреждаше къщата си — мебелите бяха почти изпочупени, а скриновете едва ли не празни, тъй като правосъдието не е едно от ония три неща, за които цар Соломон казва, че не оставят следи по пътя си. Слугинята пък беше избягала веднага след арестуването на господаря й. Горкото момиче така се беше изплашило, че отиде, без да се спира, от Париж чак до родния си край Бургундия.

Веднага щом се прибра в къщи, достойният търговец съобщи на жена си за щастливото си завръщане, а тя му честити и му извести, че при първата възможност да се откъсне от задълженията си ще го посети и ще посвети всичкото си свободно време на него.

Тази „първа възможност“ се удаде едва след пет дни, които при всякакви други обстоятелства щяха да се сторят много дълги на Бонасийо. Но разговорът му с кардинала и посещенията, които му правеше Рошфор, му даваха богата възможност да мисли, а известно е, че нищо не убива така времето, както размишлението.

Освен това мислите на Бонасийо бяха само розови. Рошфор го наричаше свой приятел, казваше му „драги господин Бонасийо“ и не преставаше да го уверява, че кардиналът го уважава много. Търговецът си представяше вече, че върви по пътя на почестите и богатството.

Трябва да кажем, че госпожа Бонасийо също размишляваше, но за съвсем други неща, а не за такива успехи. Въпреки желанието й нейните мисли непрестанно се въртяха около хубавия и толкова смел младеж, който изглеждаше така влюбен. Омъжена на осемнадесет годишна възраст за господин Бонасийо, живяла винаги сред приятелите на мъжа си, малко способен да събуди каквото и да било чувство у една млада жена, чието сърце беше по-възвишено от положението й, госпожа Бонасийо бе останала недостъпна за обикновените съблазни. Но особено по онова време званието благородник правеше силно впечатление на обикновените граждани, а д’Артанян беше благородник. Освен това той носеше гвардейска униформа, която след униформата на мускетарите най-много се ценеше от жените. Повтаряме, че той беше млад, хубав, предприемчив. Говореше за любов като човек, който обича и жадува да бъде обичан. Всичко това беше предостатъчно, за да завърти главата на една двадесет и три годишна жена, а госпожа Бонасийо, беше точно в тая щастлива възраст на живота.

Двамата съпрузи, макар че не бяха се виждали повече от осем дни, а през това време с тях се бяха случили значителни събития, се срещнаха всеки със своите грижи. Въпреки това господин Бонасийо искрено се зарадва и пристъпи към жена си с отворени обятия.

Госпожа Бонасийо му поднесе челото си.

— Да поговорим малко — рече тя.

— Какво? — запита учуден Бонасийо.

— Да, имам да ви кажа нещо извънредно важно.

— Наистина, и аз имам да ви задам няколко сериозни въпроса. Обяснете ми, моля ви, вашето отвличане.

— Сега не става дума за това — отвърна госпожа Бонасийо.

— А за какво става дума? За моето арестуване ли?

— Узнах това още същия ден, но понеже вие не бяхте извършили никакво престъпление, не бяхте замесен в никаква интрига, понеже вие, с една дума, не знаехте нищо, което да може да изложи вас или който и да било друг, не обърнах особено внимание на тоя случай.

— Лесно е да се говори така, госпожо — каза Бонасийо, засегнат от недостатъчното внимание, което жена му проявяваше към него. — Знаете ли, че прекарах цял ден и цяла нощ в една килия в Бастилията?

— Един ден и една нощ минават бързо. Да оставим вашия затвор и да поговорим за това, което ме доведе при вас.

— Как! Това, което ви доведе при мен! Не е ли желанието да видите мъжа си, от когото сте били разделени цели осем дни? — запита, силно засегнат, търговецът.

— Първо това, а после друго.

— Говорете!

— Една много важна работа, от която може би зависи нашето бъдеще, нашата съдба.

— Нашата съдба особено много се промени, откакто не съм ви виждал, госпожо Бонасийо, и аз няма да се зачудя, ако след няколко месеца започнат да ни завиждат много хора.

— Да, и особено ако се вслушате в указанията, които ще ви дам.

— На мене ли?

— Да, на вас. Трябва да се извърши едно добро и свето дело, господине, и същевременно ще се спечелят много пари.

Госпожа Бонасийо знаеше, че като спомене на мъжа си за пари, ще засегне слабото му място.

Но един човек, дори и търговец да е, след като поговори десет минути с кардинал Ришельо, не е вече същият човек.

— Много пари ли? — запита Бонасийо и издаде устни напред.

— Да, много.

— Колко горе-долу?

— Хиляда пистола може би.

— Това, което ще искате от мене, толкова ли е важно?

— Да.

— Какво трябва да се направи?