Целуната от сянката

— Разбирам — отвърнах твърдо. — Но не и някой друг. Виж, ти трябва да решиш веднъж завинаги дали наистина да ми вярваш. Ако смяташ, че съм дете, твърде невинно, за да проумее какво става в крехкото му съзнание, тогава си върви. Няма за какво да говорим. Но ако ми вярваш достатъчно, за да си спомниш, че съм видяла и преживяла неща, които ме правят по-зряла от връстниците ми… ами, тогава би трябвало да осъзнаеш, че навярно зная какво говоря или поне отчасти.

Лъхна ни влажен и топъл бриз, с мирис на разтопен сняг.

— Вярвам ти, Роза. Но… не вярвам в призраци.

Каза го съвсем искрено и сериозно. Искаше да достигне до мен, да разбере… но в същото време не можеше да се пребори с досегашните си вярвания и убеждения, още не бе готов да се промени. Каква ирония, имайки предвид как картите Таро го бяха изплашили.

— Ще се опиташ ли? — попитах. — Или поне ще се опиташ ли да не приписваш всичко това на някакви психози?

— Да — кимна той. — Това мога да направя.

И така, аз му разказах за първите две появявания на призрака на Мейсън и как се страхувах да обясня инцидента със Стан. Разказах му за силуетите, които бях видяла в самолета, описах в подробности и това, което бях видяла на земята.

— Това не ти ли се струва малко, ъъ, специфично за случайна стресова реакция? — попитах, когато свърших.

— Не зная дали от „стресовата реакция“ наистина може да се очаква да е случайна или специфична. По същество те са непредсказуеми. — Бе добил замисленото изражение, което добре познавах, това, което ми подсказваше, че в главата му се въртят какви ли не предположения. Виждах също, че той все още не можеше да повярва в тази „призрачна история“, но в същото време наистина усърдно се опитва да се отърси от всички предразсъдъци. — Защо си толкова сигурна, че не си си въобразила всички тези видения?

— Ами и аз първо реших, че си въобразявам, че ми се е привидяло. Но сега… не зная. Просто имам усещането, че тези неща са истински… макар, разбира се, да осъзнавам, това не е доказателство. Но ти чу какво каза отец Андрю — за душите, които бродели наоколо, след като са умрели млади или от насилствена смърт.

Дмитрий наистина прехапа устната си. Явно смяташе да ми каже да не приемам дословно думите на свещеника. Вместо това попита:

— Значи ти смяташ, че Мейсън се е върнал, за да си отмъсти?

— Отначало така си помислих, но сега вече не съм толкова сигурна. Той никога не се е опитвал да ме нарани. Изглеждаше, сякаш иска да ми каже нещо. Освен това… всички онези призраци, сякаш също искаха да ми кажат нещо — дори тези, които не познавам. Защо?

Дмитрий ме изгледа косо.

— Имаш теория, нали?

— Да. Мислех си за това, което каза Виктор. Той спомена, че, защото съм „целуната от сянката“ — защото съм умряла — имам връзка със Света на мъртвите. Че никога няма да успея изцяло да загърбя това.

Дмитрий се намръщи.

— Аз не бих се доверявал много на това, което Виктор Дашков ти е казал.

— Но той знае много неща! И ти знаеш, че е така, независимо колко голям негодник е!

— Добре, да предположим, че това е истина: че понеже си „целуната от сянката“, виждаш призраци. Защо всичко това се случва точно сега? Защо не е започнало веднага след катастрофата?

— Мислих за това — изрекох възбудено. — Виктор каза и още нещо — че след като съм се сблъскала със смъртта, съм много по-близо до другата страна. Ами след като съм убила някого и това е укрепило връзката ми с отвъдното, и затова сега е станало възможно? Та нали аз скоро извърших първото си убийство. И не беше само едно.

— Защо всичко е толкова непредвидимо? — попита Дмитрий. — Защо се случва в определени моменти? Защо в самолета? Защо не в кралския двор?

Ентусиазмът ми помръкна малко.

— Ти да не би да си адвокат? — троснах му се. — Подлагаш на съмнение всичко, което ти казвам. Мислех, че ще се опиташ да разбереш без предразсъдъци.

— Наистина се опитвам. Но и ти трябва да го направиш. Помисли си за това. Каква е закономерността на виденията ти?

— Не зная — признах. Нямаше смисъл да се опитвам да го накарам да разбере. Чувствах се победена. — Ти все още си мислиш, че съм луда.

Той се протегна, обхвана брадичката ми с длан и повдигна лицето ми, за да го погледна.

— Не. Никога. Нито една от тези теории няма да ме накара да мисля, че си луда. Но винаги съм вярвал, че най-простото обяснение е най-разумното. Доктор Оленски също. В призрачната ти теория има дупки. Но ако откриеш нещо повече… може би ще успеем да разберем какво означава.

— Ние? — попитах.

— Разбира се. Няма да те оставя сама във всичко това, без значение какво е. Знаеш, че никога няма да те изоставя.

Имаше нещо много сладко и благородно в думите му и почувствах нуждата да му отвърна по същия начин, макар че това, което казах, сигурно е прозвучало доста идиотски.

— Аз също никога няма да те изоставя, знаеш го. Казвам го съвсем сериозно… не че, разбира се, нещо някога ще ти се случи, но ако започнеш да виждаш призраци или каквото и да е, аз ще ти помогна да се справиш с това.

Той се засмя тихо.

— Благодаря ти.