Целуната от сянката

И колкото повече приближаваха към мен, толкова повече от тях започнах да разпознавам. Видях пазителите на Виктор — онези, които бяха убити, докато спасявахме Лиса. Очите им бяха широко отворени и ужасени — заради какво? Дали преживяваха отново смъртта си? Сред тях виждах и деца, които не познах веднага. След това разбрах. Това бяха децата, които двамата с Дмитрий намерихме мъртви след ужасяващото клане на стригоите. Всички имаха бледи, призрачни лица като на Мейсън, но вратовете им бяха покрити с кръв, точно както бяха в къщата. Яркият й цвят контрастираше с прозрачните им, излъчващи особено сияние, тела.

Лицата се сгъстяваха все повече и повече. И въпреки че никое от тях не говореше, в ушите ми отекваше някакво жужене, което се усилваше непрекъснато. Три нови фигури се присъединиха към тълпата. Би трябвало да се слеят с нея, но се открояваха толкова ярко, колкото кръвта по вратовете на децата.

Беше семейството на Лиса.

Майка й, баща й и брат й Андре. Изглеждаха точно както последния път, когато ги бях видяла малко преди катастрофата. Руси. Красиви. Царствени. Както Мейсън и те нямаха никакви слели по дрехите, макар да знаех, че катастрофата им бе причинила ужасни неща. И също като Мейсън те просто се взираха в мен с тъжни очи, не говореха, но беше ясно, че искат да ми кажат нещо. Само че за разлика от Мейсън, този път разбрах посланието им.

Зад Андре се виждаше огромна черна сянка, която ставаше все по-голяма. Той посочи към мен, а сетне към сянката. Знаех, без да мога да си обясня как, че това беше вратата към света на мъртвите, свят, от който се бях завърнала. Андре — който беше на моята възраст, когато умря — я посочи отново. Родителите му се присъединиха към него. Нямаше нужда да говорят, за да разбера какво искаха да ми кажат: Ти не бива да си жива. Трябва да се върнеш при нас…

Започнах да крещя. Крясъкът не секваше.

Стори ми се, че някой в самолета говори с мен, но не можех да съм сигурна, не и след като не виждах нищо друго, освен тези лица, ръце и черната дупка зад Андре. От време на време лицето на Мейсън изникваше пред мен — сериозно и тъжно. Извиках към него за помощ.

— Накарай ги да се махнат! Накарай ги да се махнат!

Но нямаше какво — или не можеше — да се направи. Като обезумяла разкопчах колана си и се изправих. Призраците не ме докосваха, но бяха толкова близо, с протегнати към мен костеливи ръце. Размахах своите, за да ги пропъдя, крещейки някой да ми помогне и да накара всичко това да престане.

Но никой не можеше да ми помогне. За мен нямаше спасение от тези ръце и кухи очи или от болката, която ме разкъсваше. Беше станала толкова силна, че пред очите ми започнаха да танцуват блестящи черни петна. Имах чувството, че ще припадна и копнеех за това. Така болката щеше да изчезне и щях да се спася от лицата. Петната ставаха все по-големи и много скоро вече не виждах нищо. Лицата изчезнаха, както и болката, и блажените черни вълни ме погълнаха.

Глава 18

След това всичко беше като в мъгла. Имах смътното усещане, че идвам на себе си и отново губя съзнание, че някакви хора стоят около мен, после отново бях във въздуха. Накрая се събудих в клиниката на Академията, а доктор Оленски бе надвесена над мен.

— Здравей, Роуз — рече. Тя беше жена морой на средна възраст и често се шегуваше, че съм нейният пациент номер едно. — Как се чувстваш?

В съзнанието ми нахлуха откъслечни подробности от случилото се. Лицата. Мейсън. Другите призраци. Ужасната болка в главата. Всичко бе изчезнало.

— Добре — отвърнах донякъде изненадана, че го казвам. За миг се зачудих дали всичко не е било просто сън. После погледнах зад нея и видях Дмитрий и Албърта да стоят наблизо. По израженията на лицата им разбрах, че случилото се в самолета е било съвсем истинско.

Албърта се прокашля, а доктор Оленски се извърна.

— Може ли? — попита Албърта. Лекарката кимна и другите двама пристъпиха напред.

Както винаги, Дмитрий беше като балсам за мен. Без значение какво се случваше, винаги се чувствах в безопасност в присъствието му. При все това дори той не бе в състояние да спре случилото се на летището. Когато ме гледаше, както в този миг — с толкова нежност и загриженост, — у мен се събуждаха смесени чувства. Една част се радваше, че толкова държи на мен. Но друга искаше да бъда силна заради него и да не се тревожи.

— Роуз… — започна Албърта несигурно.

Виждах, че няма никаква представа как да се справи със ситуацията. Случилото се беше отвъд опита й. Дмитрий пое нещата в свои ръце.

— Роуз, какво се случи там? — Преди да успея да промълвя и дума, той ме прекъсна. — И този път не ми казвай, че е било нищо.

Е, ако не можех да дам този отговор, не знаех какво да кажа. Доктор Оленски побутна очилата на носа си.

— Ние само искаме да ти помогнем.

— Не се нуждая от помощ — отвърнах. — Добре съм. — Звучах също като Брандън и Брет и едва не изтърсих: „Просто паднах“.

Албърта най-после се овладя.

— Беше добре по време на полета. Но когато се приземихме, определено никак не беше добре.

— Сега обаче съм добре — отвърнах упорито, но избягвах погледа й.