Целуната от сянката

— Какво се случи тогава? — не се предаваше Албърта. — Защо бяха всичките тези викове? Какво имаше предвид с това, че трябва да ги накараме да се махнат? Кои са тези те?

За миг се поколебах дали да прибягна до предишното си обяснение — онова за стреса. Сега ми се стори пълна глупост. Затова не казах нищо. За моя изненада, очите ми се напълниха със сълзи.

— Роуз — промълви Дмитрий. Гласът му беше мек и нежен като коприна. Сякаш усетих ласката му върху кожата ми. — Моля те.

В този миг нещо се пропука в мен. Беше ми толкова трудно да му устоя. Извърнах глава и се втренчих в тавана.

— Призраци — прошепнах. — Видях призраци.

Никой от тях не очакваше точно това, но честно — как биха могли? В стаята настъпи мъчителна тишина. Накрая доктор Оленски заговори с пресекващ глас:

— К-какво искаш да кажеш?

Преглътнах.

— Той ме преследва през последните две седмици. Мейсън. В кампуса. Зная, че звучи шантаво — но беше той, или призракът му. Това се случи със Стан. Блокирах, защото Мейсън беше там и аз не знаех какво да направя. На самолета… Мисля, че и той беше там… както и другите. Но докато бяхме във въздуха, не можех да ги виждам ясно. Само откъслечни проблясъци… и ужасната болка. Ала когато се приземихме в Мартинвил, той беше там в пълната си форма. И не беше сам. Имаше и други с него. Други призраци. — Една сълза се търкулна от ъгълчето на окото ми и аз побързах да я изтрия, надявайки се никой от тях да не я е забелязал.

Замълчах. Не знаех какво да очаквам. Дали някой ще се засмее? Ще ми каже, че съм луда? Ще ме обвини, че лъжа и ще настоява да призная какво наистина се бе случило?

— Познаваш ли ги? — попита накрая Дмитрий.

Извърнах се и срещнах очите му. Те все още бяха сериозни и загрижени, никаква подигравка.

— Да… познах някои от пазителите на Виктор и мороите, жертви на убийствата. Семейството… семейството на Лиса също беше там.

Последните ми думи бяха посрещнати с мълчание. Всички си размениха погледи, може би надявайки се, че някой от тях разбира нещо.

Доктор Оленски въздъхна.

— Може ли да поговоря с двама ви насаме?

Тримата излязоха от лекарския кабинет и затвориха вратата. Но не съвсем плътно. Станах от леглото, прекосих стаята и застанах до вратата. Малката пролука бе достатъчна дампирските ми уши да уловят разговора. Чувствах се зле, че подслушвам, но те говореха за мен, а и не можех да се отърся от усещането, че в този момент се решава бъдещето ми.

— … очевидно това става — изсъска доктор Оленски. За пръв път я чувах да говори с толкова раздразнен тон. С пациентите си тя бе образец на спокойствие и ведрина. Трудно ми беше да си я представя ядосана, но сега определено беше. — Бедното момиче. Тя страда от посттравматично стресово разстройство

4

, което никак не е чудно след всичко, което се случи.

— Сигурна ли сте? — попита Албърта. — Може би е нещо друго… — Но докато думите й заглъхваха, знаех, че самата тя няма друго обяснение.

— Погледнете фактите: момиче, тийнейджърка, която е станала свидетел как един от приятелите й е жестоко убит, а след това убива убиеца. Не смятате ли това за травмиращо? Не мислите ли, че няма да й се отрази поне малко?

— Трагедиите са нещо, с което пазителите трябва да се справят — заяви Албърта.

— Може би не може да се направи нищо за действащите пазители, но Роуз все още е ученичка тук. Разполагаме със средства, за да й помогнем.

— Като например? — попита Дмитрий. В тона му прозвуча любопитство и загриженост, а не предизвикателство.

— Консултации с психотерапевт. Да поговори с някого за случилото се, може да й се отрази изключително добре. Трябваше да го направите веднага, след като се върна. Както и с останалите, които са били заедно с нея. Защо никой не се сети за това?

— Идеята е добра — рече Дмитрий. Познах по тона му, мозъкът му усилено работеше. — Може да го прави в свободния си ден.

— В свободния си ден? По-скоро всеки ден. Дори не бива да участва в тази практика. Симулираните учебни атаки на стригои едва ли ще й помогнат да се възстанови от истинската.

— Не! — Бутнах вратата, преди да се осъзная. Те се втренчиха в мен и аз мигновено се почувствах като пълна глупачка. Току-що се бях издала, че шпионирам.

— Роуз — поде доктор Оленски, завръщайки се към обичайния си загрижен тон, в който се долавяше лек укор. — Трябва да лежиш.

— Добре съм. Не можете да ме накарате да пропусна практиката. Ако го направя, няма да се дипломирам!

— Ти не си добре, Роуз, и в това няма нищо срамно след всичко, което си преживяла. Да мислиш, че виждаш призрака на някой умрял, също не е чак толкова необичайно при създалите се обстоятелства.

Понечих да я поправя, че не мисля, а наистина го виждам, но навреме се спрях. Да споря, че наистина виждам призраци, едва ли ще е в моя полза, макар че действително започвах да вярвам, че виждам точно това. Отчаяно се опитвах да измисля убедителна причина, за да не ме изключат от практиката. Обикновено доста добре успявах да се измъкна от напечени ситуации.