Целуната от сянката

— Ако ми прекратите практиката, ще стане още по-зле, освен ако не ме задължите да ходя на консултации седем дни в седмицата по двайсет и четири часа на ден. Нуждая се да правя нещо. В момента повечето от часовете ми са прекратени. И какво ще правя? Ще седя със скръстени ръце? За да мисля все повече и повече за това, което се случи? Тогава наистина ще полудея. Не искам вечно да мисля за миналото. Трябва да продължа напред.

Малката ми реч ги хвърли в спор какво да правят. Аз слушах с прехапан език, знаех, че не бива да се меся. Накрая, с известно мърморене от страна на лекарката, всички решиха, че ще карам половин практика.

Оказа се идеален компромис за всички — е, с изключение на мен. Аз исках единствено да продължа живота си както досега. При все това осъзнавах, че това беше най-добрата сделка за мен. Решиха три дни в седмицата да имам практика, но без нощна смяна. През останалите дни ще тренирам и ще чета книги, които ми препоръчат.

Освен това ще посещавам психотерапевт, от което никак не бях във възторг. Не че имах нещо против психотерапевтите. Лиса посещаваше един и сеансите й се отразиха много добре. Да говориш за себе си и за неща, които те измъчват или притесняват, помага. Просто… ами, това беше нещо, за което не исках да говоря.

Но ако трябваше да избирам между това и да ме изхвърлят от практиката, нямах нищо против да го правя. Албърта смяташе, че ще успее да уреди да премина с половин практика. Освен това й хареса идеята да се срещам с терапевта, докато участвам в учебните атаки на пазителите — в случай че наистина са твърде травматизиращи за мен.

След като ме допрегледа, доктор Оленски обяви, че съм добре и мога да се върна в общежитието. Албърта си тръгна, а Дмитрий остана, за да ме придружи дотам.

— Благодаря, че поне ще карам половин практика — казах му. Днес алеите бяха мокри, защото след бурята времето бе омекнало. Е, не беше кой знае колко топло, но голяма част от леда и снега се бяха стопили. От клоните на дърветата капеше вода и се налагаше да заобикаляме множеството локви по пътя.

Дмитрий рязко спря и се извърна, като застана пред мен, блокирайки пътя ми. Наложи се и аз да спра и едва не се блъснахме. Той се протегна, сграбчи ръката ми и ме притегли по-близо до себе си, отколкото очаквах да направи на публично място. Пръстите му се впиха дълбоко в плътта ми, но не ме заболя.

— Роуз — рече той с такава болка в гласа, че сърцето ми направо спря, — не биваше едва сега да разбирам за това! Защо не ми каза? Знаеш ли как се чувствах? Имаш ли представа какво беше за мен да те гледам така и да не разбирам какво става? Знаеш ли колко се изплаших?

Бях смаяна — и от избухването му, и от нашата близост. Преглътнах, неспособна да издам звук. Върху лицето му се четяха толкова много емоции. Не си спомнях някога да е показвал така открито чувствата си. И изтърсих възможно най-тъпото нещо.

— Ти от нищо не се плашиш.

— Плаша се от много неща. Бях изплашен за теб. — Пусна ме и аз отстъпих назад. По лицето му все още се четяха страст и тревога. — Аз не съм идеален. Не съм неуязвим.

— Зная, просто… — Не се сещах какво да кажа. Той беше прав. Винаги възприемах Дмитрий за по-голям от живота. Знае всичко. Непобедим. Беше ми трудно да повярвам, че може толкова много да се тревожи за мен.

— И това продължава от доста време — додаде той. — Случилото се със Стан, когато разговаря с отец Андрю за духовете — през цялото време си се опитвала да се справиш с това! Защо не каза на някого? Защо не каза на Лиса… или… на мен?

Втренчих се в тези тъмни, тъмни очи, които обичах.

— А щеше ли да ми повярваш?

Дмитрий се намръщи.

— Да повярвам на какво?

— Че виждам духове.

— Ами… това не са духове. Роуз. Ти само мислиш, че са, защото…

— Ето защо — прекъснах го — не можех да кажа нито на теб, нито на който и да е друг. Никой нямаше да ми повярва, не и без да си помисли, че съм луда.

— Аз не мисля, че си луда. Но мисля, че наистина преживя много. — Ейдриън ми бе казал точно същото нещо, когато го попитах как мога да позная дали съм луда, или не.

— Има нещо повече — рекох и закрачих отново.

Без да помръдне, той се протегна и отново ме сграбчи. Привлече ме към себе си, така че сега стояхме дори по-близо от преди малко. Огледах се притеснено наоколо, чудейки се дали някой няма да ни види, но кампусът беше пуст. Беше рано, слънцето още не бе залязло, така че повечето обитатели на Академията още не бяха станали за училище. Още поне един час щеше да е мъртвило. Все пак се изненадах, че Дмитрий рискува да ни видят.

— Кажи ми тогава — настоя той. — Кажи ми какво повече има.

— Няма да ми повярваш. Не разбираш ли? Никой няма. Дори и ти… — При тази мисъл гласът ми пресекна, Дмитрий ме разбираше толкова добре. Исках — имах нужда — да разбере и това.

— Аз… ще се опитам. Но продължавам да мисля, че ти не разбираш какво наистина става с теб.