Усмихнатият труп

Долнището на пижамата беше цялото в малки фигурки от анимационни филми. Самата пижама изглежда е била обелена като кора на банан. Едната малка ръчица бе заметната над главата, като насън. Дългите клепки усилваха илюзията. Кожата на момчето бе бледа и безупречна, малката устица като купидонов лък - полуотворена. Би трябвало да изглежда зле - много по-зле.

На пижамата му имаше мръснокафяво петно там, където платът прилепваше към тялото. Не исках да виждам причината за смъртта му. Но нали за това бях тук? Поколебах се, люлеейки пръсти над скъсания плат. Поех си дълбоко дъх - и сбърках. Над тялото във ветровитата августовска жега се носеше прясна миризма. Наскоро умрелите миришат като помийна яма, особено, ако стомахът или вътрешностите са били разкъсани. Знаех какво ще видя, когато вдигнах окървавения парцал. Миризмата ми бе подсказала.

Коленичих и закрих за малко устата и носа си с ръкав. Дишах по-върхностно и през устата, но всъщност това не ми помагаше. Щом веднъж надушите смрадта, носът ви не я забравя. Миризмата пълзеше в гърлото ми и не искаше да се махне.

Бързо или бавно? Да дръпна ли плата или да го отместя? Бързо. Дръпнах, но пижамата беше залепнала заради съсирената кръв. Платът се обели с влажно всмукване.

Изглеждаше така, сякаш някой е грабнал гигантска лъжица за сладолед и е изкормил детето. Стомахът, вътрешностите, органите. всичко бе изчезнало.

Слънцето се завъртя около мен и се наложи да се подпра с длан на земята, за да не падна.

Погледнах към лицето. Косата на момчето беше светлокестенява като на майка му. По бузките бяха полепнали влажни къдрици. Погледът ми се върна отново към зейналата руина на корема му. От скъсания край на чревцето му течеше някаква тъмна, гъста течност.

Запрепъвах се встрани от местопрестъплението, използвайки за опора надгробните камъни. Щях да хукна, но бях сигурна, че ще падна. Небето се въртеше, за да се срещне със земята. Рухнах в буйната трева и повърнах.

Повръщах, докато се почувствах изцедена и светът спря да се върти. Избърсах си устата с ръкава и се изправих с помощта на един крив надгробен камък.

Никой не ми каза и дума, докато се връщах при ченгетата. Чаршафът бе закрил тялото. Тялото. Трябваше да мисля за него така. Не биваше да умувам върху факта, че е принадлежало на малко момче. Не можех. Щях да полудея.

- Е? - попита Долф.

- Не е мъртъв отдавна. Проклети да сме, Долф, било е късно сутринта или може би рано призори. Бил е жив, жив, когато тази твар му е посегнала! - взирах се в лейтенанта и усетих горещите зародиши на сълзи в очите си. Нямаше да плача! Вече се бях унижила достатъчно за днес. Поех си дъх - дълбоко, но внимателно - и издишах. Нямаше да ревна!

- Дадох ти двадесет и четири часа да говориш с тази Доминга Салвадор. Научи ли нещо?

- Казва, че не знае за случая. Вярвам й.

- Защо?

- Защото, ако искаше да убива хора, нямаше да извърши нещо толкова драматично.

- Какво имаш предвид? - попита той.

- Спокойно може да си пожелае да са мъртви. - обясних.

Долф се ококори.

- Вярваш ли си?

Свих рамене:

- Може би. Да. По дяволите, не знам. Тя ме плаши!

Той вдигна едната си гъста вежда:

- Ще го запомня.

- Имам обаче още едно име, което да си вкараш в списъка -допълних.

- Кого?

- Джон Бърк. Дошъл е от Ню Орлиънс за погребението на брат си.

Долф записа името в малкото си тефтерче.

- Ако е дошъл на гости, имал ли е време да.?

- Не се сещам за мотив, но той може да го извърши, ако иска. Провери го в нюорлеанската полиция. Според мен там го подозират в убийство.

- И за какъв дявол е излязъл от щата тогава?

- Не мисля, че те разполагат с доказателства уточних. - Доминга Салвадор каза, че ще ми помогне. Обеща да поразпита и да ми съобщи, ако изникне нещо.

- Аз пък разпитвах откакто ми спомена името й. Не помага на никого извън собствения й кръг. Как си я накарала да ти сътрудничи?

Свих рамене:

- Заради сладката ми личност е.

Долф поклати глава.

- Не е незаконно, Долф! Като изключим това, не искам да говоря за случката.

Той остави темата. Умен човек.

- Кажи ми веднага, щом научиш нещо, Анита! Трябва да спрем това чудо, преди да убие пак.

- Съгласна съм - обърнах се и зареях поглед над разлюляната трева. - Това ли е гробището, близо, до което сте намерили първите жертви?

-Да.

- Може би част от отговора се крие тук? - предположих.

- Какво имаш предвид?

- Повечето вампири трябва да се прибират в ковчезите си преди изгрев. Гулите се крият в подземни тунели - като гигантски къртици. Ако ставаше дума за нещо такова, бих решила, че тварта е някъде тук и чака да падне нощта.

- Но. - проточи детективът.

- Но, ако е зомби, то няма да пострада от слънчевите лъчи и не се нуждае от ковчег за почивка. Може да е вдигнато къде ли не, но според мен идва от това гробище. Ако са използвали вуду, би трябвало да намерим следи от ритуала.

- Като например?

-Нарисувано с тебешир верве, някакви символи около гроба, изсъхнала кръв, може би огън. - взирах се в шумолящата трева. - Макар че аз лично не бих запалила огън на открито точно тук.

- А ако не е било вуду?