Усмихнатият труп

Пръстите се изплъзнаха колебливо. Някои видове призраци явно таят омраза към живите. Един вид ревност. Не могат да те наранят, но са способни да те стреснат здравата и да ти се смеят, докато ти причиняват тази гадост.

Открих празен гроб. Парчета дърво, гниещо в земята, но ни следа от кости. Никакво тяло. Празен. Пръстта над него бе обрасла гъсто с трева и плевели. Почвата бе здраво отъпкана и спечена от засухата. Растенията обаче бяха разместени. Показваха се оголени корени, досущ като че ли някой се бе опитвал да изкорени тревата. Или нещо бе преминало отдолу и бе оставило следа.

Коленичих сред съхнещата трева. Положих длани на твърдата, червеникава пръст, но всъщност усещах какво се случва вътре в гроба, сякаш опипвах зъбите си с език. Човек не го вижда, но може да го долови.

Трупът бе изчезнал. Ковчегът бе непокътнат. Оттук бе излязло зом-би. Дали това зомби търсехме? Никакви гаранции. Но това бе единственото съживяване, което усещах.

Вдигнах очи от гроба. Беше трудно да оглеждам тревата, използвайки само зрението си. Почти виждах какво лежи под пръстта. Но гледката, която се простираше зад затворените ми клепачи, идваше оттам, където нямам оптични нерви. Гробището, което виждах с очите си, свършваше до оградата на около пет метра от мен. Бях ли го извървяла цялото? Това ли беше единственият празен гроб?

Изправих се и огледах „Бърел“. Долф и двамата изтребители все още се придържаха на около трийсет метра от мен. Трийсет метра ли? Егати подкреплението!

Бях обиколила гробището. Ето го наглият призрак. Ето и горещото петно. Най-новият гроб беше ей там. То вече бе мое. Познавах това гробище. И всичко в него се бе събудило. Всичко, което не бе съвсем мъртво, танцуваше над гроба си. Бели, мъгляви силуети. Бляскави гневни светлини. Възбудени. Няма само един начин да пробудиш мъртвите.

Но те щяха да се успокоят и да заспят, ако може така да се каже. Не бях нанесла трайна щета. Погледнах отново към празния гроб. Щетите не бяха трайни.

Махнах на Долф и друите да се приближат. Извадих от джоба на гащеризона си торбичка „Зиплок“¹⁵и сипах малко гробищна пръст в него.

Лунната светлина внезапно помръкна. Долф се бе надвесил над мен. Има навика да надвисва.

- Е? - попита той.

- От този гроб е излязло зомби - казах.

- То ли е зомбито убиец?

- Не съм сигурна.

- Не си ли?

- Още не.

- А кога ще разбереш?

-Ще занеса това на Евънс и ще го оставя да изпълни номера с докосването.

- Евънс, ясновидецът - уточни Долф.

- Аха.

- Той е куку.

- Да, но е добър.

- Полицията вече не го използва.

- Точка в полза на полицията - казах. - Но още е на договор със „Съживители“ ООД.

Долф поклати глава:

- Не вярвам на Евънс.

- Аз на никого не вярвам. Та какъв е проблемът?

Полицаят се ухили:

- Приемам забележката.

Във втора торбичка пъхнах малко от тревата и плевелите, като внимавах да не повредя корените. Изпълзях до горната част на гроба и разгърнах растенията. Нямаше плоча. По дяволите! Светлият варовик бе оронен до основата. Паметникът бе счупен. Отнесен. По дяволите.

- Че защо ще разрушават надгробен камък? - попита Долф.

- Името и датата можеха да ни подскажат нещо за причината това зомби да бъде събудено и нещата да тръгнат наопаки.

- Наопаки ли?

- Е, може например да събудиш зомби с цел да утрепе един-двама души, но не и да устрои бясно клане. Никой не би посмял!

- Освен, ако съживителят не е луд - уточни Долф.

Втренчих се в него:

- Това не е смешно!

- Не, не е.

И луд би могъл да вдига мъртвите. Смъртоносно зомби, контролирано от откачен. Страхотно. И ако той - или пък тя - са способни да го сторят веднъж.

- Долф, ако някой откаченяк се мотае наоколо, може да има и повече от едно зомби!

-И ако става въпрос за луд човек, не разполагаме с мотив. - допълни той.

- Мамка му.

- Точно така.

Липсата на мотив означава липса на връзка между случаите. А липсата на връзка няма да ни позволи да се досетим, кое как става.

- Не, не ми се вярва да е дело на откачен.

- И защо? - полюбопитства полицаят.

- Защото, ако повярвам в това, няма да има за какво да се хванем! -

Извадих донесеното специално за случая джобно ножче и започнах да чегъртам останките на надгробния камък.

- Поругаването на надгробни плочи е забранено от закона - напомни ми Долф.

- Да бе, страхотно! - Настъргах няколко по-малки парченца в трета торбичка и най-сетне се сдобих с достатъчно голямо късче мрамор, примерно колкото палеца ми.

Напъхах всички торбички в джобовете на гащеризона си, заедно с ножчето.

- Наистина ли смяташ, че Евънс ще успее да прочете нещо от тези парченца?

- Нямам представа - изправих се и огледах гроба. Двамата изтребители стояха на няколко крачки от нас. Бяха ни оставили насаме. Колко любезно! - Знаеш ли, Долф, може и да са съсипали надгробния камък, но гробът все още си е на мястото.

- Да, но трупът го няма! - напомни той.

- Така е, но ковчегът също би могъл да ни подскаже нещо. Всяка дреболия ще е от помощ.

Той кимна.

- Добре, ще взема заповед за ексхумация.

- Не може ли просто да го разкопаем още тази нощ?