Усмихнатият труп

Примигнах. Колко странен начин да го облечеш в думи. Огледах купчините с мръсни чинии и дрехи. Изглеждаха ми недокоснати.

- Евънс, я да ти видя ръцете!

Той поклати глава. Този път не му угодих.

- Евънс, покажи ми ръцете си!

- Не - каза той ясно и високо.

Изправих се и тръгнах към него. Разстоянието не беше кой знае колко голямо. Той отстъпи назад в ъгъла между вратата и входа на банята.

- Покажи ми ръцете си!

От очите му бликнаха сълзи. Той примигна и те потекоха по бузите

му.

- Остави ме на мира!

Гърдите ми бяха стегнати. Какво бе направил той? Боже, какво беше направил?

- Евънс, или ще ми покажеш ръцете си доброволно, или ще те накарам насила! - преборих се с желанието си да го хвана за рамото, защото не беше позволено.

Той вече плачеше силно, издавайки кратки задавени хлипания. Извади лявата си ръка от джоба на халата. Беше бледа, кокалеста, но здрава. Поех си дълбоко дъх. Благодаря ти, мили Боже!

- Какво смяташе, че съм направил? - попита Евънс.

Поклатих глава:

- Не питай!

Сега вече той наистина ме гледаше - и ме виждаше. Бях привлякла вниманието му. Заяви:

- Не съм толкова луд!

Наканих се да кажа: „Не съм си и помисляла, че си“, но очевидно не беше вярно. Бях си помислила, че си е отрязал ръцете, за да не се налага да докосва неща с тях. Боже, това беше лудост. Сериозна лудост. А аз се канех да го помоля да ми помогне при убийство. Кой от нас двамата беше по-луд? Не ми отговаряйте.

Той поклати глава.

- Какво правиш тук, Анита? - Сълзите дори не бяха засъхнали по бузите му, но гласът му бе спокоен и делничен.

- Нуждая се от помощта ти за едно убийство.

- Вече не правя такива неща. Казах ти!

- Веднъж ми каза и че не можеш да сдържаш виденията. Ясновидс-твото ти не е нещо, което може просто да бъде изключено!

- Именно затова стоя тук вътре. Ако не излизам, няма да се срещам с хора. И няма да имам видения.

- Не ти вярвам! - заявих.

Той извади от джоба си чиста бяла кърпичка и я уви около бравата.

- Изчезвай!

- Днес видях едно тригодишно момченце. Било е изядено живо.

Евънс облегна чело на вратата:

- Не ми причинявай такива неща, моля те!

- Познавам и други медиуми, Евънс, но никой няма твоя процент успеваемост. Нуждая се от най-добрия. Нуждая се от теб!

Той потри челото си във вратата.

- Моля те, недей!

Трябваше да си тръгна - да направя, каквото ми бе казал, но не го сторих. Стоях зад него и чаках. Хайде, стари друже, приятелю, рискувай разума си заради мен! Аз бях безмилостна съживителка на зомбита. Не изпитвах вина. Резултатите са онова, което има значение. Даа бе!

Но в определен смисъл именно резултатите имат значение.

- Ще умрат и други хора, ако не ги спрем! - добавих.

- Не ми пука! - отвърна Евънс.

- Не ти вярвам!

Той прибра кърпичката обратно в джоба си и трескаво се обърна.

- Малкото момченце, не ме лъжеш за него, нали?

- Не бих те излъгала.

Ясновидецът кимна.

- Аха, така си е. - и облиза устни. - Дай ми каквото носиш!

Извадих торбичките от чантата си и отворих онази с парченцата

надгробен камък. Все от някъде трябва да се започне.

Евънс не попита какво е това - би било измама. Дори нямаше да спомена момченцето, само дето ми трябваше опорна точка. Вината е чудесен лост.

Когато пуснах в шепата на ясновидеца най-голямото парче камък, ръката му трепереше. Внимавах много да не докосна с пръст кожата му. Не исках да научава тайните ми. Това би могло да го подплаши.

Евънс стисна здраво юмрук. По гърба му пролази тръпка. Целият се разтърси, затворил очи. И напусна караваната - поне мислено.

- Гробище, гроб - въртеше насам-натам глава като че се вслушваше в нещо. - Висока трева. Горещо. Кръв, той сипва кръв на камъка. -Ясновидецът огледа стаята със затворени очи.

Дали би видял помещението, ако очите му бяха отворени?

- Откъде идва кръвта? - попита той. Какво ли се очакваше да отговоря? - Не, не! - Евънс се препъна заднешком и гърбът му се удари във вратата. - Жена пищи, пищи, не, не!

Очите му се отвориха широко. Хвърли камъчето през стаята.

- Те я убиха, убиха я! - Той притисна юмруци към очите си. - О, Боже, прерязаха й гърлото!

- Кои са те?

Евънс поклати глава, все още притиснал юмруци към лицето си.

- Не знам.

- Евънс, какво точно видя?

- Кръв. - той се взираше в мен между пръстите си, скрил лицето си с длани. - Кръв навсякъде. Те й прерязаха гърлото. Размазваха кръв по надгробния камък.

Имах за него още два предмета. Дали смеех да го помоля? Е, от питане не боли. Или?

- Имам още две неща за докосване.

- Няма начин, ако щеш ме убий! - възрази ясновидецът. Отстъпваше заднешком към късото коридорче, което водеше към спалнята. - Махай се, махай се, върви на майната си, напусни дома ми. Веднага!

- Евънс, какво друго видя?

- Махай се!

- Кажи ми поне нещо за жената. Помогни ми, Евънс!

Той се облегна на прага и се смъкна, за да седне на пода.

- Гривна. Носеше гривна на лявата си ръка. Малки накачени дрън-кулки - сърчица, лък и стрела, ноти. той поклати глава и зарови лицето си в ръце. - Сега си върви!