Усмихнатият труп

Понечих да му благодаря, но голата благодарност не стигаше. Внимателно обиколих в търсене на парчето камък. Намерих го в чаша от кафе. На дъното растеше нещо зелено. Вдигнах камъчето и го избърсах в захвърлени на пода джинси. Прибрах го в торбичката и пъхнах всичко обратно в чантичката.

Взирах се в боклука и не ми се искаше да го оставям тук. Може би се чувствах виновна, задето насилих ясновидеца. Може би.

- Евънс, благодаря!

Той не вдигна очи.

- Ако накарам някоя чистачка да намине, ще я пуснеш ли да изчисти?

- Не искам никой да влиза тук!

- „Съживители“ ООД може да поеме сметката. Длъжници сме ти.

Едва тогава той вдигна поглед. На лицето му бе изписан само гняв

- чист гняв.

- Евънс, потърси помощ! Ти направо се разпадаш!

- Обирай-си-крушите-от-дома-ми! - Всяка дума бе достатъчно гореща да те попари. Досега не бях виждала Евънс вбесен. Изплашен - да, но не и в такова състояние. Какво можех да кажа? Все пак това бе неговият дом.

Излязох навън. Стоях на разнебитената веранда, докато не чух ключалката да щраква зад гърба ми. Бях получила онова, което търсех - информация. Защо тогава ми беше толкова зле? Защото бях насилила сериозно болен човек. Добре, това било значи. Вина, вина, вина.

В главата ми блесна един образ - просмуканият с кръв чаршаф на кафявия кариран диван. Гръбначният стълб на госпожа Рейнолдс, който виси влажен и блести на слънчевите лъчи.

Тръгнах към колата си и се качих в нея. Ако изнудването на Евънс можеше да спаси поне едно семейство, тогава си бе струвало. Ако това щеше да ме предпази от гледката на още едно тригодишно момченце с разкъсани вътрешности, бях готова да пребия ясновидеца с подплатена тояга. Или да го оставя той да ме пребие.

Като се замисли човек, нима не бяхме направили точно това?

16

В съня си бях малка. Дете. Колата беше нагъната отпред, където я бе блъснала друга кола. Сякаш е била изработена от намачкано на ръка фолио. Вратата беше отворена. Пропълзях вътре по познатата ми тапицерия, толкова светла, че изглеждаше почти бяла. На седалката имаше петно от тъмна течност. Изобщо не беше голямо. Докоснах го колебливо.

Когато се отдръпнах, пръстите ми бяха оцапани в червено. Първата кръв, която изобщо виждах. Втренчих се през предното стъкло. Беше счупено - паяжина от пукнатини - и изкривено навън там, където главата на майка ми се беше ударила в него. Тя бе излетяла през вратата, за да умре в нивата край пътя. Ето защо на седалката имаше толкова малко кръв.

Взирах се в прясната кръв по пръстите си. В реалността тя бе засъхнала - просто петно. Когато сънувах сцената, винаги беше прясна.

Този път се усещаше и мирис. Смрад на гнила плът. Това не беше вярно. Ококорих се в съня си и осъзнах, че сънувам. А миризмата не беше част от него. Беше истинска.

Внезапно се събудих и се втренчих в тъмното. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Посегнах незабавно към браунинга във второто му хранилище - прикрепен към таблата на кревата кобур. Беше твърд и неподатлив, и успокоителен. Останах в леглото, притиснала гръб към таблата и стиснала здраво пистолета.

Лунната светлина се лееше през тесен процеп в завесите. Бледата светлина очертаваше силует на мъж. Силует, който не реагира на пистолета или на раздвижването ми. Мъкнеше се напред, влачейки крака по килима. Беше се препънал в колекцията ми от плюшени пингвини, които се ширеха като пухкава вълна под прозореца на спалнята. Беше съборил някои от тях и явно не успяваше да се сети къде са му краката, за да ги прекрачи. Така че газеше през плюшени пингвини, влачейки стъпала, сякаш джапа през вода.

Държах го под прицел с една ръка и опипом посегнах с другата към ключа на настолната си лампа. След мрака светлината ми се стори зловеща. Примигнах бързо с надеждата зениците ми да се свият и да се приспособят. Когато очите ми привикнаха и можех да виждам добре, открих, че посетителят ми е зомби.

Приживе е бил едър тип. Раменете му бяха широки като изпълнена с мускули порта на хамбар. Огромните му ръце дори на вид изглеждаха силни. Едното му око бе изсъхнало и свито като стафида. Другото се взираше в мен. В погледа му нямаше нищо - нито предвкусване, нито възбуда, нито жестокост, нищо освен празнота. Празнота, която Домин-га Салвадор бе изпълнила с цел. „Убий!“, беше наредила тя. Бях готова да се обзаложа.

Зомбито беше нейно. Аз не можех да го покръстя. Не можех да му наредя да стори нещо, докато не изпълни заповедите на Доминга. Щом ме убиеше, то щеше да стане покорно като мъртво кученце. След като ме убиеше.

Не смятах да чакам това да се случи.

Браунингът беше зареден с „Глейзър Сейфти Раундс“, със сребърно покритие. „Глейзър“ ще убият човек, стига до го улучите някъде близо до средата на тялото. С такава голяма дупка няма връщане назад. Но изстрел в гърдите не би притеснил зомбито. То щеше да продължи да се движи, все едно дали има или няма сърце. Ако със „Сейфти Раундс“ улучите човек в ръката или крака, ще му ги ампутирате. Незабавно. Стига да стреляте точно.