Усмихнатият труп

- Не - отвърна полицаят. - Налага се да играя по правилата! - И се взря много усърдно в мен. - А и не искам да се връщам тук и да намирам гроба разкопан, ясно? Уликите не струват пукната пара, ако някой си е играл с тях.

- Улики ли? Наистина ли смяташ, че този случай ще стигне до съд? -Да.

- Долф, ние просто трябва да ликвидираме това зомби!

- Искам да пипна копелетата, които са го вдигнали, Анита! Искам да им предявя обвинение в убийство!

Кимнах. Бях съгласна с него, макар да смятах, че е слабо вероятно. Долф беше полицай, той трябваше да се грижи за закона. Аз се грижех за по-прости неща, от рода на оцеляването.

- Ще ти съобщя, ако Евънс каже нещо полезно - заявих.

- Непременно!

- Където и да е тварта, Долф, тя не е тук.

- Някъде там е, нали?

- Аха - съгласих се.

- Убива някой друг, докато ние седим и си гоним опашките.

Прииска ми се да го докосна. Да му дам да разбере, че всичко е наред - само дето нищо не беше наред. Знаех как се чувства. Гонехме си опашките. Дори ако това беше гробът на зомбито убиец, с нищо не ни доближаваше до откриването му. А трябваше да го намерим. Да го намерим, да го хванем и да го унищожим. Коронният въпрос беше дали можем да го сторим преди да му се наложи да се храни отново? Не разполагах с готов отговор. Не, излъгах. Имах отговор. Просто не ми харесваше. Там някъде, по белия свят, зомбито се хранеше отново.

15

Евънс живееше във фургон, разположен в Сейнт Чарлз, точно до 94-та магистрала. Наоколо се ширеха декари с подвижни къщурки. Разбира се, в тях няма нищо подвижно. Когато бях малка, можеше да си закачиш караваната за колата и да я местиш. Проста работа. В това беше тайното им очарование. Някои от тези чудесии в парковете имат по три или четири спални и дори по няколко бани. Тези къщурки би поместил само товарен камион - или торнадо.

Караваната на Евънс беше от по-старите модели. Мисля, че ако се наложи, може да бъде закачена за пикап и да тръгне. По-лесно, отколкото да наемеш микробус, да речем. Но се съмнявах Евънс да се премести някога. По дяволите, не беше излизал от фургона си близо година.

Прозорците бяха позлатени от светлината. Имаше и малка, само-делна веранда, дори и тента над вратата. Знаех, че Евънс вече е станал. Той винаги бе на крак. Безсъние е толкова безвредна дума. Ясновидецът го бе превърнал в чума.

Бях се преоблякла отново в черните шорти. Трите пликчета натъпках в чантичката на колана си. Ако влезех, размахвайки ги в ръка, Евънс щеше да избяга.

Трябваше да се постарая да проявя загриженост. Един вид просто съм наминала да навестя старо другарче. Без никакви задни мисли. Да бе.

Отворих мрежестата врата и почуках. Тишина. Никакво движение. Нищо. Понечих да почукам отново, но се поколебах. Да не би Евънс най-сетне да бе заспал? Първият му истински сън откакто го познавам? Глупости. Все още си седях с ръка във въздуха, когато усетих, че ме гледа.

Погледнах нагоре към малкото прозорче на вратата. Между завес-ките се забелязваше ивица от бледо лице. Синьото око на Евънс примиг-на срещу мен. Помахах му.

Лицето изчезна. Ключалката щракна и вратата се отвори. Не видях нито следа от домакина. Влязох вътре. Евънс стоеше зад вратата и се криеше.

Затвори и се облегна на стената. Дишаше бързо и плитко, сякаш бе тичал. Кичури руса коса се спускаха по синия му хавлиен халат. Лицето му бе покрито с щръкнала червеникава брадица.

- Как си напоследък, Евънс?

Той се отпусна на вратата, ококорил широко очи. Все още дишаше прекалено учестено. Да не го бях хванала в крачка?

- Евънс, добре ли си? - когато се съмняваш, задай въпроса си по друг начин.

Той кимна и задъхано попита:

- Какво искаш?

Не смятах, че ще повярва във версията за наминаването. Наречете го инстинкт.

- Нуждая се от помощта ти!

Той поклати глава.

-Не!

- Дори не знаеш какво искам от теб.

Той пак поклати глава.

- Няма значение.

- Може ли да седна? - попитах. Ако не ставаше с прямота, може би с любезност щях да успея?

Евънс кимна.

- Заповядай!

Огледах малката дневна. Бях сигурна, че под вестниците, хартиените чинии, полупълните чаши и старите дрехи се крие диван. На масичката за кафе имаше кутия с вкаменена пица. В стаята миришеше на застояло.

Дали той щеше да се стресне, ако му преместя нещата? А дали можех да седна на купчината, която смятах за диван, без всичко да се срути? Реших да опитам. Бях готова да се насадя и на ужасната мухлясала пица, стига Евънс да се съгласи да ми помогне.

Настаних се на купчина вестници. Определено под тях имаше нещо голямо и твърдо. Може би диванът.

- Какво ще кажеш за чаша кафе?

Евънс поклати глава:

- Няма чисти чаши!

Виж, в това бях готова да повярвам. Той все още се притискаше с цяло тяло към вратата, сякаш се боеше да ме доближи. Беше пъхнал длани в джобовете на халата си.

- А може ли да си поговорим? - попитах.

Той поклати глава. И аз поклатих глава. Той се намръщи. Може би все пак имаше някоя здрава дъска зад челото му.

- Какво искаш? - попита домакинът.

- Казах ти, трябва ми помощта ти.

- Вече не се занимавам с това.

- С кое? - попитах.

- Е, нали знаеш.

- Не, Евънс, не знам. Кажи ми!

- Вече не докосвам разни неща.