Усмихнатият труп

Оставих номера на хотела, а също и домашния си. Просто за всеки случай. Вероятно отсреща бяха изключили телефоните. Аз на тяхно място бих постъпила точно така. Историята излизаше на първа страница, защото Питър е. беше. съживител. Съживителите не ги убиват по време на въоръжен обир, да речем. Обикновено става дума за нещо далече по-необикновено.

Имах намерение да оставя папката на Гейнър на път към къщи. Исках да я хвърля на бюрото в приемната на вестника. Нямах особено желание да говоря с Ървинг за страхотното му интервю. Не исках да чувам, че Жан-Клод е чаровен тип или че има велики планове за града. Много ясно, че ще внимава какви ги говори пред репортерите. Имаше нужда от позитивни статии. Но аз знаех истината. Вампирите са същите чудовища като, кое да е зомби, може да са и по-лоши. Вампирите обикновено извършват доброволно това, което правят, а зомбитата - не.

Също както Ървинг доброволно поиска среща с Жан-Клод. Разбира се, ако той не бе заедно с мен, Господарят щеше да го остави на мира. Вероятно. Така че вината бе моя, дори и ако изборът е бил негов. Бях уморена до болка, но знаех, че изобщо няма да успея да заспя, ако не чуя гласа на върколака. Можех да се престоря, че му се обаждам заради закъснението си с папката.

Не бях сигурна дали е тръгнал за работа или не. Така че пробвах първо на домашния телефон. Ървинг вдигна при първото позвъняване.

- Ало?

Възелът в стомаха ми се отпусна.

- Здрасти, Ървинг, аз съм.

- О, госпожице Блейк, на какво дължа това удоволствие рано сутринта? - звучеше ми толкова спокойно.

- Снощи имаше известни вълнения в апартамента ми. Надявах се да не възразиш, че ще оставя папката по-късно от уговореното.

- Какви вълнения? - в тона му долових трелите „кажи ми“.

- От онзи вид, които са работа на полицията, а не твоя - уточних.

- Сигурен бях, че така ще кажеш - отвърна Ървинг. - Значи тъкмо си лягаш?

- Аха.

- Е, предполагам, че мога да оставя затъналата в черна работа съ-живителка да си отдъхне. Сестричето репортерка все ще прояви разбиране.

- Благодаря, Ървинг!

- А ти добре ли си, Анита?

Исках да кажа „Не!“, но не посмях. Просто подминах въпроса.

- Жан-Клод държа ли се добре?

- Страхотен беше! - Ентусиазмът на Ървинг беше искрен, той просто кипеше от възторг. - Получи се страхотно интервю! - Замлъкна за момент. - Хей, ти се обаждаш да ме провериш! Да се увериш, че съм добре.

- Не е вярно! - отрекох.

- Благодаря ти, Анита, това значи много за мен! - о, наистина, той беше много цивилизован.

- Страхотно. Тогава ще затварям. Приятен ден!

- О, приятен ще е - издателят ми ще прави цигански колела заради интервюто с Господаря на града.

Разсмя ме начинът, по който произнесе тази титла.

- Лека нощ, Ървинг!

-Гледай да поспиш, Блейк! Ще ти звънна след ден-два за онези статии за зомбитата.

- Тогава ще поговорим - съгласих се.

Затворихме.

Ървинг беше добре. Трябваше да се притеснявам повече за себе си и по-малко - за останалите.

Изключих лампата и се свих под завивките. Стисках пингвина в обятията си. Браунингът „Хай Пауър“ се намираше под възглавницата ми. Не беше така лесно да го докопам, като в кобура у дома, но беше по-добре от нищо.

Не бях сигурна кое ме успокоява повече - пингвинът или пистолетът. Предполагам, че и двете предлагаха еднаква утеха, но по различни причини.

Казах си молитвите като добро момиченце. Помолих се съвсем искрено да не сънувам.

19

Един от часовете на фирмата за почистване бил отменен, така че те съумели да вмъкнат в графика спешното ми повикване. До следобед апартаментът ми беше излъскан и ухаеше като след пролетно почистване. От поддръжката на сградата бяха сменили счупения прозорец. Дупките от куршуми бяха замазани с бяла боя. Приличаха на нещо като трапчинки в стената. Като цяло, жилището изглеждаше страхотно.

Джон Бърк не бе отговорил на обаждането ми. Може би се бях са-монадхитрила? Канех се да оставя ясно съобщение по-късно. Но точно в момента имах по-приятни неща, за които да се тревожа.

Облякох се за джогинг. Тъмносини шорти с бели напречни линии, бели найки със светлосини завъртулки, сладки къси тенис чорапки и подходяща тениска. Шортите бяха от онези, с вътрешните джобове, които се затварят с велкро. В джоба имаше деринджър. Американски де-ринджър, за да съм по-точна: 180 грама тегло, калибър 38 спешъл, 12 см обща дължина. С тези 180 грама имах чувството, че нося обемисто перце.

Джобовете с велкро не са удобни за бърза стрелба. Два изстрела, пък и е по-вероятно далечната цел да улучи рикошет, но пък хората на Гейнър не искаха да ме убиват. Да ме наранят - да, но не да ме убият. А за да ме наранят, трябваше да се доближат до мен. Достатъчно близо, че да използвам деринджъра. Разбира се, изстрелите бяха само два. След което загазваш лошо.

Постарах се да измисля как да нося някой от деветмилиметровите, но нямаше начин. Не можех да търча и да подскачам с такава огнева мощ. Даа, какъв избор само.