Усмихнатият труп

Комикът на сцената беше вампир. Мъртъв отскоро, с тебеширено-бяла кожа и очи като пламтящи дупки в лист хартия. Венците му бяха безкръвни и оголваха кучешки зъби, на които би завидяла всяка немска овчарка. Досега не бях виждала вампир с такъв чудовищен вид. Като че ли всичките полагаха усилия да изглеждат човешки. Не и този.

Бях пропуснала реакцията на публиката към самата му поява, но сега те се смееха. И ако бях сметнала шегите със зомбито за безвкусни, тези бяха още по-лоши. На съседната маса някаква жена се кискаше толкова силно, че по бузите й се стичаха сълзи.

- Отидох в Ню Йорк, страхотен град. Нахвърли ми се банда, но ги нахапах...

Посетителите се държаха за ребрата, сякаш ги болеше.

Аз не схванах майтапа. Наистина не беше смешно! Оглеждах тълпата и открих, че всички зяпат сцената. Взираха се в изпълнителя с безпомощната целеустременост на омаяните.

Той използваше номера на ума. Бях виждала как само с концентрацията си вампирите съблазняват, заплашват, ужасяват. Но досега не бях чувала да предизвикват смях. Е, този тук насилваше зрителите да се смеят.

Това не беше най-лошата употреба на вампирски сили, която съм виждала. Поне не се опитваше да ги нарани. А и тази масова хипноза беше безвредна, временна. Но беше погрешна. Масовият контрол на съзнанието е едно от най-страховитите неща, които повечето хора не знаят, че са по силите на вампирите.

Аз знаех - и не ми хареса. Вампирът беше мъртвец отскоро и дори преди белезите на Жан-Клод не би успял да ме докосне. Съживителст-вото дава частичен имунитет срещу вампирите. Което беше една от причините толкова често да ставаме убийци на вампири. Тъй да се каже, имаме преднина от самото начало.

Бях звъннала на Чарлз преди да дойда, но все още не го забелязвах. А не е лесно да не го видиш в тълпа, той е малко като Годзила, пресичаща Токио. Къде ли беше? И кога щеше да е готов Жан-Клод да ме приеме? Вече минаваше единадесет. Страшен номер - първо ме насилва за среща и после ме кара да го чакам. Беше такъв арогантен кучи син!

Чарлз изникна през люлеещите се врати, които водеха към кухнята.

Крачеше между масите, на път към изхода. Клатеше глава и мърмореше нещо на дребния азиатец, комуто се налагаше да подтичва, за да върви наравно с него.

Махнах с ръка и Чарлз сви към мен. Вече чувах как дребният тип спори:

- Мойта кухня е много добра, чиста.

Колегата ми изръмжа нещо, което не успях да разгадая. Омаяната публика беше извън сметките. Можеше да гръмнем салют с двадесет и едно оръдия и те нямаше да трепнат. Докато не свърши вампирът-ко-мик, те нямаше да чуят нищо друго.

- Какъв си ти бе, от проклетото министерство на здравето ли? -попита по-дребният тип. Беше облечен в типичните за готвач дрехи. Имаше и голяма бухнала шапка, която мачкаше в ръце. Тъмните му, дръпнати очи блестяха от гняв.

Чарлз е висок само метър и осемдесет и пет, но изглежда по-едър. Тялото му е като огромен скален къс от широките рамене чак до краката. Сякаш няма талия. Прилича на подвижна планина. Огромен. Тъмнокафявите му очи са почти със същия цвят като кожата му. Прелестно черна. Дланите му са достатъчно големи, за да ми скрият лицето.

До него азиатецът-готвач приличаше на ядосано паленце. Сграбчи Чарлз за ръката. Не знам какво си мислеше, че ще постигне, но съживи-телят се закова на място. Втренчи се в досадната хватка и каза много любезно, с почти болезнено басов глас:

- Не ме докосвай!

Готвачът свали длан, сякаш се беше опарил. Отстъпи крачка назад. Чарлз го възнаграждаваше само с част от „излъчването“ си. Цялата доза се славеше с това, че отпраща потенциалния нападател с писъци за помощ. Но и малка част от порцията бе напълно достатъчна като за един раздразнен готвач.

Когато заговори, азиатецът използваше спокоен и разумен тон:

- Кухнята ми е чиста.

Чарлз поклати глава:

- Не може да държиш зомбита там, където се приготвя храната. Незаконно е. Здравните наредби забраняват да има трупове близо до храна.

- Асистентът ми е вампир! Той е труп.

Чарлз забели очи към мен. Симпатизирах му. И аз съм водила същия разговор с неколцина готвачи.

- Вампирите вече не се смятат законно за мъртъвци, господин Ким. Но зомбитата са.

- Не разбирам защо!

- Зомбитата гният и могат да разнасят болести също като всеки един нормален труп. Това, че ходят и говорят не значи, че не са преносители на болести.

- Аз не.

- Или си дръж зомбитата далече от кухнята, или ще затворим заведението. Това разбираш ли го?

- И ще се наложи да обясняваш на собственика защо бизнесът му не изкарва пари - допълних, усмихвайки се и на двамата.

Готвачът пребледня леко. Брей, какво чудо!

- Аз. аз разбирам. Ще бъдат взети мерки.

- Добре - кимна Чарлз.

Готвачът ме стрелна с ужасен поглед и след това започна да си проправя път обратно към кухнята. Забавно как Жан-Клод започваше да плаши толкова много хора. Беше един от най-цивилизованите вампири, преди да стане главен кръвопиец. Властта развращава.

Чарлз седна срещу мен. Изглеждаше прекалено голям за масата.

- Получих съобщението ти. Какво става?

- Нуждая се от ескорт до Тендърлоин.