Усмихнатият труп

Втренчих се в него. Носеше бяха тениска с надпис: „Усмихнатият труп, истински писък“. На гърдите му в големи размери бе нарисувана карикатура на вампир със зинала уста. Типът беше едър и мускулест, и все едно имаше татуирано на челото „Бияч“. Повтори:

- Билетчето, моля!

Първо билетопродавачката, а сега и билетаджията?

- Управителят е казал, че мога да вляза и да се видя с Жан-Клод -заявих.

- Уили - подвикна проверяващият билетчетата - ти ли я пусна?

Обърнах се и ей ти го на Уили Маккой. Ухилих се, щом го видях.

Радвах се да го видя. Това ме изненада. Обикновено не се радвам чак толкова на срещи с мъртъвци.

Уили е нисък, слаб, с черна коса, зализана на челото. В сумрака нямаше как да отгатна цвета на костюма му, но ми изглеждаше като мътно доматеночервено. Ризата му беше бяла, в комплекта влизаше и широка, яркозелена вратовръзка. Наложи се да погледна по-внимателно, за да се уверя, но да - на вратовръзката имаше луминесцентна танцьорка на хула. Беше най-изящно подбраният кат дрехи, който съм виждала Уили да носи.

Той се ухили, показвайки щедро зъбите си.

- Анита, радвам са да те вида!

Кимнах:

- И аз се радвам, Уили!

- Наистина ли?

- Аха.

Той се ухили още по-широко. Кучешките му зъби заблестяха в сум-рака. Не беше минала и година от смъртта му.

- Откога си управител тук? - попитах.

- Къмто две седмици.

- Моите поздравления!

Той се приближи до мен. Аз отстъпих. Инстинктивно. Нищо лично, но вампирът си е вампир. Не бива да си близо до него. Уили още беше пресен, но все пак беше способен да хипнотизира с поглед. Добре де, може би пресен като Уили вампир не би могъл наистина да ме грабне с очи, но старите навици умират трудно.

Усмивката на Маккой повяхна. В очите му проблесна искрица -болка, може би? Той понижи глас, но спря да се опитва да ме приближава. Като мъртвец се учеше по-бързо, отколкото някога приживе.

- Благодарение на помощта ти онзи път, ние с шефа наистина се разбираме добре.

Прозвуча точно като в старите гангстерски филми, но - такъв си е Уили.

- Радвам се, че Жан-Клод се отнася добре с теб.

- О, аха - кимна вампирът, - това е най-хубавата работа, която някога съм имал. И шефът не е. - той размаха ръце насам-натам. -Знайш кво имам напредвид.

Кимнах. Знаех. Можех колкото си искам да се цупя и фръцкам относно Жан-Клод, но в сравнение с повечето Господари той беше мил като котенце. Голямо, опасно, хищно котенце, но все пак - определено подобрение.

- Точно в тоз момент шефът е зает - добави Уили. - Каза, че ако наминеш рано, требе да ти дам маса близо до сцената.

Страхотно. На глас попитах:

- И кога ще се появи Жан-Клод?

Управителят сви рамене:

- Ни знам с точност.

Кимнах:

- Добре, ще го почакам известно време.

Уили се ухили и ми показа зъбите си:

- Искаш ли да река на Жан-Клод да се разбърза?

- Сериозно ли го казваш?

Той се намръщи, сякаш бе глътнал муха.

- По дяволите, не.

- Не ругай! Ако ми писне да чакам, лично ще му го съобщя.

Уили ме погледна един вид крадешком.

- Наистина ще му го кажеш, така ли?

- Ахъм.

Той просто поклати глава и ме поведе между малките кръгли масички. Всички до една бяха заети. Посетителите се смееха, пъшкаха, пиеха, държаха се за ръце. Направо е замайващо усещането да те обгражда тълпящ се, потен живот.

Погледнах към Уили. Дали и той го чувстваше? Дали топлата преса на човешките тела караше стомаха му да се свива от глад? Дали се прибираше вкъщи след работа и сънуваше как се врязва в тази шумна, креслива тълпа? Почти го попитах, но харесвах Уили поне дотолкова, доколкото е възможно да харесам вампир. Не исках да знам, ако отговорът на въпроса ми беше „да“.

На един ред от сцената имаше празна маса. На нея стоеше голямо, бяло, сгънато картонено чудо с надпис: „Резервирано“. Уили се помъчи да ми държи стола, но му махнах да се дръпне. Не заради свободата и женските права. Просто никога не съм разбирала какво се предполага да правя, докато мъжът ръчка стола под мен. Дали сядам и го гледам как се напъва да избута стола и мен с него? Притеснителна работа. Обикновено се правя, че сядам и накрая ме удрят със седалката под коленете. Да върви на майната си.

- Ша искаш ли по питие докат чакаш? - попита Уили.

- Може ли една кола?

- Нищо по-силничко?

Поклатих глава.

Уили тръгна между масите и посетителите. На сцената стоеше жилав мъж с къса, тъмна коса. Слабоват и с почти черепоподобно лице, но определено беше човек. Самият му външен вид беше извънредно смешен, досущ дългорък и дългокрак клоун. До него, взирайки се сляпо в тълпата, стоеше едно зомби.

Светлите му очи все още бяха ясни и човешки на вид, но не примигваше. Познатият ми застинал поглед се рееше над публиката. Посетителите слушаха шегите с половин ухо. Повечето погледи бяха залепнали за изправения мъртвец. Той се беше разложил точно колкото да изглежда страховито, но дори и на един ред от него не се долавяше миризма. Хубав номер, ако си способен да го извъртиш.

- Ърни тука е най-добрият съквартирант, дето съм имал - заяви комикът. - Не яде много, не приказва докато ти окапят ушите, не влачи сладки мацки вкъщи и не ме заключва, докато си изкарва добре с тях.