Усмихнатият труп

Нервен смях от страна на публиката. Погледите са залепнали за сладура Ърни.

- Макар че в хладилника имах развалено свинско. На Ърни много му хареса.

Зомбито се извърна бавно, почти мъчително, и погледна комика. Погледът на мъжа го стрелна и отново се върна към публиката, със съответната усмивка. Зомбито продължаваше да се взира в мъчителя си. Това явно не се хареса на господаря му. Не го виня. Дори мъртвите не обичат да са солта на шегичката.

Пък и майтапите не бяха особено смешни. Номерът разчиташе на новостта си. Зомби в ролята на декор. Доста изобретателно, но и доста извратено.

Уили се върна с моята кола. Управителят обслужва масата ми, уха-леле. Разбира се, резервираното място беше и доста добро. Вампирът постави питието на една от онези безполезни хартиени салфетчици.

- Наздраве - каза. Обърна се да си тръгне, но го бутнах по ръката. Прииска ми се да не съм го докосвала.

Ръката му беше достатъчно плътна и съвсем истинска. Но оставаш с чувството, че си пипнал дърво. Беше мъртва. Не знам как другояче да го опиша. Не се долавяше усещане за движение. Нищо.

Пуснах полека ръката на Уили и вдигнах поглед към него. Благодарение на белезите на Жан-Клод можех да срещам погледа му. В кафявите му очи забелязах нещо като мъка.

Внезапно чух сърцебиенето в ушите си и се наложи да преглътна, за да успокоя собствения си пулс. Мамка му. Вече исках Уили да се раз-кара. Обърнах глава встрани и изцяло се съсредоточих върху чашата си. Той си тръгна. Не го чух как се отдалечава - може би просто заради избухналия смях.

Уили Маккой беше единственият вампир, когото съм познавала и преди да умре. Помня го приживе. Беше дребна риба. Хлапе за поръчки на едрите риби. Може би е смятал, че ако се превърне във вампир, ще стане голяма риба. Грешка. Сега представляваше просто малка немърт-ва рибка. Жан-Клод или някой друг като него щяха да управляват „живота“ на Уили до края на вечността. Бедният той!

Изтрих в крачола си дланта, с която го бях докоснала. Исках да забравя допира на тялото му под новия доматеночервен костюм, но не можех. Тялото на Жан-Клод беше различно. Разбира се, Жан-Клод почти би могъл да мине за човек, мътните го взели. Някои от по-старите го умеят. И Уили щеше да се научи. Господ да му е на помощ!

- Зомбитата са по-добри от кучетата. Ще ти донесат чехлите и нямат нужда от разходки. Ърни даже седи в краката ми и се моли, ако му наредя.

Публиката се разсмя. Не бяха сигурни защо. И смехът не беше от онзи, искрения. По-скоро оглушителна шокова вълна. Смях от типа „не мога да повярвам, че оня го каза“.

Зомбито бе тръгнало към комика с нещо като забавено трепкане. Разлагащите се ръце посегнаха напред и стомахът ме сви. Спомен от снощи. Зомбитата почти винаги нападат като просто се пресягат. Точно като във филмите.

Комикът явно не забелязваше настояването на Ърни, че му стига толкова. Ако зомбито е вдигнато просто ей-така, без някакви конкретни заповеди, обикновено се връща към нормалната си същност. Добрият човек си остава добър, докато мозъкът му изгние и го лиши от личност. Повечето зомбита не биха убили без заповед, но от време на време вадиш късметлийската карта и вдигаш някой, който има кофти наклонности. Комикът явно беше късметлия.

Зомбито вървеше към него като лош вариант на франкенщайновото чудовище. Изпълнителят най-сетне осъзна, че нещо не е наред. Спря насред вица и се ококори. Каза:

- Ърни! - и горе-долу дотам стигна. Разлагащите се ръце се свиха около гърлото му и започнаха да стискат.

В течение на една прелестна секунда почти оставих зомбито да го довърши. Експлоатацията на мъртвите е нещо, срещу което възразявам силно, но все пак. глупостта не води до смъртно наказание. Иначе щяхме да имаме сериозен спад на населението.

Изправих се и огледах клуба, за да се убедя, че това не е част от представлението. Уили изскочи тичешком на сцената. Стисна зомбито за кръста и го дръпна, вдигайки във въздуха далече по-високото тяло, но хватката на тварта продължаваше да се стяга.

С тихо хриптене комикът падна на колене. Лицето му преминаваше от червено в пурпурно. Публиката се смееше. Те смятаха, че това е част от представлението. Беше далече по-забавно от самия номер.

Пристъпих към сцената и тихо попитах Уили:

- Имаш ли нужда от помощ?

Той ме зяпна, все още залепнал за кръста на зомбито. С изумителна сила като неговата, би могъл да откъсва пръст след пръст от врата на мъжа и вероятно да го спаси. Но супервампирската сила не ти помага, ако не се досетиш как да я използваш. Уили не се беше сетил. Разбира се, зомбито сигурно щеше да смаже гръкляна на човека много преди вампирът да му откопчи пръстите. Може би. По-добре беше да не проверяваме на практика.

Лично аз смятах комика за глупак. Но не можех просто да си стоя и да го гледам как умира. Наистина не можех!

- Спри! - казах. Тихо и само за ушите на зомбито. То спря да стиска, но още държеше здраво. Комикът започваше да омеква. - Пусни го.