Усмихнатият труп

Зомбито разхлаби хватката си. Полуприпаднал, мъжът се сгърчи на сцената. Уили се изправи след фанатичното си дърпане на мъртвеца. Приглади доматеночервения си костюм. Косата му все още бе идеално зализана. Малко свободна борба със зомбита не може да развали скрепена с толкова много гел прическа.

- Благодаря! - прошепна вампирът. След това се изпъчи в цял ръст и заяви: - Изумителният Албърт и неговото домашно зомби, дами и господа!

Публиката леко се колебаеше, но започнаха аплодисменти. Когато Изумителният Албърт се изправи на крака, се разрази истинска буря от ръкопляскане. Той изхъхри в микрофона:

- Ърни смята, че вече е време да се прибираме. Бяхте страхотна публика!

Аплодисментите бяха шумни и искрени.

Комикът напусна сцената. Зомбито остана да ме зяпа. Чакаше - чакаше нова заповед. Не знам как става така, че човек не говори, а зомби-тата му се подчиняват. Дори не ми изглежда като магия. Не се усеща гъ-деличкане по кожата, няма полъх на сила. Аз говоря и зомбитата ме слушат. Аз и Е. Ф. Хютън¹⁷.

- Върви след Алберт и се подчинявай на заповедите му, докато не ти кажа друго.

Зомбито ме погледа миг-два, после бавно се обърна и се затътри след мъжа. Вече нямаше да му посегне. Не смятах да осветлявам комика, обаче. Нека си мисли, че животът му е в опасност. Нека си мисли, че е време да положи зомбито в гроба. Точно това исках. Вероятно и зом-бито го искаше.

Определено не ми се струваше, че Ърни е бил човек, който лесно приема шегичките. Апострофирането е едно, но удушаването на шегаджията е малко пресилено.

Уили ме съпроводи обратно до масата ми. Седнах и отпих от колата си. Той се настани срещу мен. Стори ми се стреснат. Малките му ръце лекичко трепереха. Беше вампир, но все още си оставаше и Уили Маккой. Чудех се колко ли години ще са нужни, за да изчезнат и последните остатъци от личността му. Десет, двайсет. цял век? Колко време бе нужно на чудовището да изяде човека?

Ако отнемеше толкова много, проблемът нямаше да е мой. Нямаше да съм наблизо да присъствам. Честно казано, не исках и да бъда.

- Зомбитата никога не са ми били по вкуса - заяви Уили.

Взирах се в него.

- Страхуваш ли се от тях?

Той ме стрелна с поглед и пак сведе очи към масата.

-Не.

Ухилих му се.

- Страхуваш се от зомбита! Имаш фобия!

Той се наведе напред.

- Не казвай никому! Моля те, не ме издавай! - В очите му забелязах истински страх.

- Че на кого да кажа?

- Знаеш на кого. Поклатих глава.

- Не знам за какво говориш, Уили!

- ГОСПОДАРЯТ.

Каза го цялото с главни букви.

- И защо да споделям с Жан-Клод?

Сега вече той шепнеше. Нов комик се бе качил на сцената, чуваха се смях и шум, но той все пак шепнеше:

- Ти си човешкият му слуга, все едно дали ти харесва или не. Когато говорим с теб, той казва, че говорим и на него.

Вече почти бяхме опрели носове. Лекият полъх на дъха му ухаеше на ментови бонбони. Почти всички вампири миришат на ментови бонбони. Не знам какво са правили, преди те да бъдат изобретени. Предполагам, имали са лош дъх.

- Знаеш, че не съм му човешки слуга.

- Но той иска да бъдеш.

- Това, че Жан-Клод иска нещо си, не означава, че ще го получи -възразих.

- Не знаеш какъв е понякога.

- Струва ми се, че знам.

Уили ме хвана за ръката. Този път не отскочих. Бях твърде заинтересувана от думите му.

- Станал е различен след смъртта на старата Господарка. Много по-силен е, отколкото го познаваш!

Е, това го подозирах и бездруго.

- Тогава защо да не му казвам, че се страхуваш от зомбита?

- Ще го използва, за да ме накаже!

Взирах се в Уили, между нас нямаше и педя разстояние.

- Искаш да кажеш, че измъчва хората, за да ги контролира?

Той кимна.

- Мамка му.

- Нали няма да му кажеш?

- Няма. Обещавам.

Вампирът ми се стори толкова облекчен, че го потупах по ръката. На допир си беше като ръка. Тялото му вече не стоеше твърдо като дърво. Защо? Не знаех, а ако попитах Уили, той сигурно също нямаше да знае. Една от загадките на. смъртта.

-Благодарско!

- Струва ми се, каза, че Жан-Клод е най-милият господар, който си имал.

- Така си е - съгласи се Уили.

Това вече беше страховито признание. Ако мъченията с помощта на най-гадните ти страхове минават за мил подход, колко по-лоша е била Николаос? По дяволите, знаех отговора на този въпрос. Тя беше откачена. Жан-Клод не проявяваше жестокост, просто за да гледа хората как страдат. За неговата жестокост си имаше причини. Което беше крачка в правилната посока все пак.

-Требе да бегам. Благодарско за помощта със зомбито! - Уили се изправи.

- Беше много смел, да знаеш - казах.

Той ми се ухили, зъбите му блеснаха в сумрака. Усмивката изчезна от лицето му, сякаш някой бе щракнал копчето.

- Не мога да си позволя да не съм!

Вампирите са до голяма степен като вълчата глутница. Слабаците или ги юркат, или ги унищожават. Не е възможно просто да те прогонят. Уили се катереше по стълбицата. Проявата на слабост би спряла този му възход - че и по-лошо. Често съм се чудила от какво се боят вампирите. Един от тях се страхуваше от зомбита. Ако не бях видяла страха в очите му, щеше да ми се стори смешно.