Усмихнатият труп

Вампирът внезапно се озова до бюрото и тръгна към мен. Не го бях видяла да се изправя.

- Ще ми се да спреш да правиш така.

-Как?

- Да ми замъгляваш съзнанието, за да не виждам как се движиш.

- Правя го толкова често, колкото мога, ma petite просто, за да си докажа, че все още го мога.

- Това пък какво значи?

- Когато те белязах, се отказах от по-голямата част от властта си над теб. Упражнявам се в дребните номерца, които все още са ми останали - той вече стоеше кажи-речи до мен. - За да не забравиш кой и какво съм!

Взирах се в сините му, о, тъй сини очи.

- Никога няма да забравя, че си ходещ мъртвец, Жан-Клод!

По лицето му пробяга изражение, което не успях да разчета. Може да беше и болка.

- Не, в очите ти виждам знанието за това, което съм. - той заговори тихо, почти шепнешком, но не упоително. Съвсем като човек. - Очите ти са най-ясното огледало, в което някога съм надничал, ma petite! Винаги щом започна да се преструвам пред себе си. Винаги, щом получа илюзия за живот. Мога просто да погледна лицето ти и да видя истината.

Интересно, какво очакваше да му кажа? Извинявай, ще се опитам да не обръщам внимание, че си вампир?

- Тогава защо искаш да се навъртам наоколо? - поинтересувах се.

- Вероятно, ако Николаос бе имала подобно огледало, нямаше да се превърне в такова чудовище.

Зяпнах го. Може и да беше прав. Това правеше избора му на човешки слуга почти благороден жест.

Почти. О, по дяволите, нямах намерение да съжалявам проклетия Господар на града. Не точно сега. Нито някой друг път.

Щяхме да идем в Тендърлоин. Сводници, пазете се! Водех си Господаря като подкрепление. Все едно да влачиш атомна бомба за изтребване на мравуняк. Мда, наднормената мощ винаги ми е била на сърце!

23

През 19-ти век първият Тендърлоин - кварталът с червените фенери - се е намирал в Крайречния. Но, както и по-голямата част от Сейнт Луис, с времето се бе изнесъл по-нагоре. Слезте по „Уошингтън“ покрай „Фокс Тиътър“, където можете да гледате гостуващите трупи от Бродуей да пеят весели мюзикли. Продължете нататък по „Уошингтън“ към западния край на централен Сейнт Луис и ще стигнете до съживения скелет на Тендърлоин.

Нощните улици са облечени в неон - бляскави, лъскави и пулсиращи в цветове. Прилича на някакъв порнографски карнавал. Трябва му само виенско колело на някой от празните парцели. Биха могли да продават захарен памук с формата на голи тела. Xлапетата да си играйкат, докато тати се отдава на телесни наслади. Мама дори няма да научи.

Жан-Клод седеше до мен в колата. През цялото ни пътуване мълчеше като пън. От време на време се налагаше да поглеждам към него, за да се убедя, че още е до мен. Xоpата вдигат шум. Нямам предвид, че говорят или се оригват, или нещо от този род. Но хората, като правило, не могат просто да си седят, без да вдигат шум. Те помръдват и дрехите им се търкат в седалката; дишат и се чува тихото поемане на въздух; облизват устни тихичко, но издават все някакъв звук. Жан-Клод не правеше нищо такова, докато карах. Не бях готова да се закълна дори, че е мигнал. Живият мъртвец, хип-хип-ура!

Отнасям се към мълчанието така добре, както всеки друг, а и го понасям по-добре от повечето жени и мнозина мъже. Сега обаче изпитвах желание да наруша тишината. Да говоря просто заради шума. Xабе-не на енергия, но имах нужда от това.

- Тук ли си още, Жан-Клод?

Той изви шия и обърна глава. Очите му проблеснаха, отразявайки неоновите табели като тъмно стъкло. Пу, да му се не види.

- Можеш да се преструваш на човек по-добре от всеки друг вампир, когото съм срещала, Жан-Клод. Защо правиш тези свръхестествени глупости?

- Глупости ли? - попита той съвсем тихо.

- Аха, защо се опитваш да ме стряскаш?

- Да те стряскам? - поинтересува се той и гласът му изпълни колата. Сякаш думата означаваше нещо съвсем различно.

- Спри веднага! - наредих.

- С кое?

- Да отговаряш на въпросите ми с въпроси.

Той примигна веднъж.

- Много съжалявам, ma petite, но мога да почувствам улицата.

- Да чувстваш улицата ли? Това пък какво значи?

Той се намести на седалката и облегна удобно главата и врата си. Скръсти ръце на корема си.

- Тук има ужасно много живот.

- Живот? - Сега пък аз започвах да го повтарям.

- Да - каза той. - Мога да ги усетя как търчат напред-назад. Малки твари, отчаяно търсещи любов, болка, приемане, алчност. Тук има и много алчност, но най-вече болка и любов.

- Човек не ходи при проститутките за любов. Ходи за секс.

Вампирът завъртя глава така, че тъмните му очи да са обърнати към

мен.

- Много хора бъркат двете неща.

Взирах се в пътя. Космите по врата ми бяха настръхнали.

- Не си ял тази вечер, нали?

- Ти си специалистът по вампирите. Можеш ли да познаеш? - гласът му бе затихнал почти до шепот. Дрезгав и плътен.

- Знаеш, че при теб не е така лесно.

- Това е комплимент за силата ми, убеден съм.

-Не съм те довела тук на лов - заявих. Говорех твърдо, но май твърде високо. Сърцето ми подскачаше чак в синусите.

- Ще ми забраниш ли да ловувам тази нощ? - поинтересува се Жан-Клод.