Усмихнатият труп

Обмислих въпроса му внимателно. Щяхме да обиколим и да повторим захода в търсене на удобно място за паркиране. Щях ли да му забраня да ловува тази нощ? Да. Той знаеше отговора. Значи въпросът бе двусмислен. Проблемът бе, че ми се изплъзваше второто му значение.

- Да, бих те помолила да не ловуваш тази вечер - съгласих се.

- Ще ми посочиш ли причина, Анита?

Беше ме нарекъл по име, без да го подканвам. Определено беше намислил нещо.

- Защото аз те доведох тук. Не би дошъл да ловуваш насам, ако не бях аз.

- Изпитваш вина заради онзи, който ще ме нахрани тази нощ?

- Незаконно е да се използват човешки жертви без доброволното им съгласие - заявих.

- Така е.

- За такава постъпка наказанието е смърт.

- От твоята ръка.

- Ако го сториш в този щат, да.

-Та това са някакви си проститутки, сводници, измамници. Какво значение имат те за теб, Анита?

Не си спомнях досега да ме е наричал по име два пъти поред. Това беше лош знак. На няма и пресечка от клуб „Сивата котка“ една кола излезе на улицата. Какъв късмет! Пъхнах моята „Нова“ в освободеното място. Успоредното паркиране не ми е слабост, но за щастие онази кола беше два пъти по-голяма от моята. Така че разполагах с достатъчно място за маневри напред-назад до тротоара.

Когато наместих колата си удобно и далече от движението, изключих двигателя. Жан-Клод се бе отпуснал на седалката и ме наблюдаваше.

- Зададох ти въпрос, ma petite, какво значат тези хора за теб?

Разкопчах колана си и се извърнах да го погледна. Някакъв номер

на светлините и сенките бе потопил по-голямата част от тялото му в мрак. На лицето му лежеше ивица почти златна светлина. Високите му скули изпъкваха на бледата кожа. Връхчетата на зъбите му се подаваха между устните. Очите му блестяха като син неон. Отклоних поглед и се съсредоточих върху волана, докато обяснявах:

- Нямам лична връзка с тези хора, Жан-Клод, но те са хора. Добри, лоши или по средата, те са живи и никой няма право да ги затрива ей тъй наслуки.

- Значи вярваш в свещения смисъл на живота?

Кимнах.

- Да, а и във факта, че всяко човешко същество е специално. Всяка смърт е загуба на нещо ценно и незаменимо - погледнах го, когато изрекох тези думи.

-И преди си убивала, Анита. Унищожавала си това незаменимо нещо.

- И аз съм незаменима - уточних. - И мен никой няма право да ме убива.

Той седна с едно плавно движение и реалността сякаш се сгъсти около него. Почти усещах движението на времето в колата, като звуков удар вътре в главата ми, вместо в ушите.

Жан-Клод седеше и изглеждаше съвсем като човек. Бледата му кожа бе добила лека розовина. Внимателно сресаната му и оформена вълниста черна коса изглеждаше пищна и осезаема. Очите му бяха просто тъмносини, нищо изключително освен цвета. Отново бе човек, само с едно примигване.

- Исусе - прошепнах.

- Какво има сега, ma petite?

Поклатих глава. Ако попитах как го прави, щеше просто да се усмихне.

- Защо задаваш всички тези въпроси, Жан-Клод? Защо се интересуваш от виждането ми за живота?

- Ти си ми човешки слуга - той вдигна ръка да възпре автоматич-ното ми възражение. - Започнал съм процеса по превръщането ти в мой човешки слуга и бих желал да те разбера по-добре.

-Не можеш ли просто да. виждаш чувствата ми, както с хората на улицата?

- He, ma petite! Мога да усещам желанието ти, но почти нищо друго. Отказах се от това, когато те белязах.

- Не можеш да ме прочетеш?

-Не.

Това беше наистина приятна вест. Не беше необходимо Жан-Клод да го споделя с мен. Защо тогава го стори? Той никога не даваше нещо безплатно. Монетката непременно бе вързана с конец, а аз дори не го виждах. Поклатих глава.

- Ти си ми просто подкреплението за тази нощ. Не прави нищо на никого, освен ако не ти кажа, става ли?

- Да правя нещо?

- Не наранявай никого, освен, ако не се опитат да наранят нас.

Той кимна с много сериозно изражение. Защо подозирах, че ми се надсмива в някое тайно ъгълче на съзнанието си? Да се разпореждаш с Господаря на града. Да, предполагам, че беше смешно.

Навън по тротоара се носеше глъч. Всяка една сграда бълваше музика. Песните не бяха еднакви, но винаги бяха шумни. Ярките табели обявяваха: „Мацки, мацки, мацки!!! Голи цици!“. Един от розовите надписи гласеше: „Поговори с Голата жена от Сънищата си!“. Пфууу.

До нас се приближи висока и слаба чернокожа. Носеше пурпурни шорти, толкова къси, че изглеждаха като бикини-прашки. Черен мрежест чорапогащник обгръщаше краката и задника й. Предизвикателно.

Тя спря някъде помежду ни. Стрелкаше ни с поглед.

- Кой от вас го праи и кой от вас ша гледа?

Спогледахме се с Жан-Клод. Той се усмихна съвсем леко.

- Съжалявам, но ние търсим Уанда - обясних.

- Доста са с туй име тука - отвърна жената. - А аз мога да прая сич-ко, дето и таз Уанда - и го прая по-добре! - Тя пристъпи съвсем близо до Жан-Клод, почти го докосваше. Той я хвана за ръката и нежно поднесе китката й към устните си. Следеше ме с поглед, докато го правеше.

- Ти си действащият - заяви жената. Гласът й бе станал гърлен, секси. Или просто такъв ефект оказваше Жан-Клод върху жените. Може би.