Усмихнатият труп

Проститутката се сгуши във вампира. Кожата й изглеждаше много тъмна на фона на белите дантели на ризата му. Ноктите й бяха боядисани в яркорозово, като изкуствената трева във великденските кошници.

- Съжалявам, че ви прекъсвам - обадих се, - но не разполагаме с цялата нощ!

- Значи не тази търсиш - обади се вампирът.

-Не.

Той я стисна точно над лактите и я избута встрани. Тя се побори малко да го докопа отново. Сграбчи го за раменете и се опита да се придърпа към него. Той без усилие я задържа с изпънати ръце. Можеше да удържи и пикап без усилие.

- Ще те оправя безплатно! - предложи жената.

- Какво си й сторил? - попитах аз.

- Нищичко.

Не му повярвах.

- Нищичко, и тя предлага да те оправя безплатно? - Сарказмът е сред вродените ми таланти. Постарах се Жан-Клод да го долови.

- Кротувай! - каза той.

- Не ми нареждай какво да правя!

Жената стоеше напълно неподвижна. Бе отпуснала ръце покрай хълбоците си. Той всъщност изобщо не говореше на мен.

Жан-Клод я пусна. Проститутката дори не помръдна. Той я заобиколи, все едно подминаваше цепнатина между плочките. Хвана ме под ръка. Позволих му. Гледах чернокожата, чаках я да помръдне.

Изправеният й, почти гол гръб потръпна. Раменете й се отпуснаха. Тя отметна глава и си пое дълбоко и треперливо въздух.

Жан-Клод ме задърпа леко нататък по улицата, стискайки ме за лакътя. Проститутката се обърна и ни видя. Погледът й дори не трепна. Не ни позна.

Преглътнах с достатъчно усилие, та чак ме заболя. Измъкнах се от

хватката на Жан-Клод. Той не ми се опъна. И правилно.

Дадох заден срещу някаква витрина. Вампирът застана пред мен и сведе очи.

- Какво й направи?

- Нали ти казах, ma petite, нищо!

- Не ме наричай така! Видях я, Жан-Клод! Не ме лъжи!

Двама мъже спряха до нас и се зазяпаха във витрината. Държаха се за ръце. И аз погледнах през рамо и усетих как по бузите ми пълзи червенина. Там се виждаха камшици, кожени маски, подплатени белезници и неща, които дори не знаех как се наричат. Единият мъж се притисна към другия и прошепна нещо. Вторият се разсмя. Първият забеляза, че ги зяпам. Погледите ни се срещнаха и аз отклоних бързо очи. Тук в квартала гледането беше опасно.

Изчервявах се и се мразех заради това. Двамата мъже се отдалечиха, все още хванати за ръце.

Жан-Клод разглеждаше витрината, сякаш бе тръгнал на покупки в събота следобед. Спокойно.

- Какво направи на онази жена?

Той продължаваше да се взира във витрината. Не можех да позная какво точно е приковало вниманието му.

- Беше плод на небрежността ми, та. Анита. Изцяло моя вина.

- Каква твоя вина по-точно?

- Ами. силите ми нарастват, когато съм до моя човешки слуга -едва тогава той се обърна към мен. Погледът му тежеше. - Когато си до мен, силите ми се увеличават.

- Я чакай, нещо като при чирака и вещицата ли?

Той наклони глава настрани и се усмихна лекичко:

- Да, доста сходно явление. Не знаех, че си запозната с вещерството.

- Такова ми беше детството - уточних. Нямах намерение да се отклонявам от основната тема. - Така значи, способността ти да омагьосваш хората с поглед се увеличава, когато сме заедно. Достатъчно е сил-на, че ти без да се мъчиш, си очаровал онази проститутка.

Той кимна. Поклатих глава:

- Не, не ти вярвам.

Той сви рамене - поредният изящен жест.

- Вярвай, в каквото си искаш, ma petite. Това е самата истина.

Не исках да му вярвам. Защото, ако беше вярно, тогава на практика се явявах негов човешки слуга. Не с действията си, а със самото си

присъствие. От жегата по гърба ми се стичаше пот, но ми стана студено.

- Мамка му - казах.

- Да, така си е - съгласи се вампирът.

- Не. Точно сега нямам време да мисля за това. Не мога! - Вдигнах очи към него. - Дръж под контрол там каквито сили има между нас, става ли?

- Ще се постарая - съгласи се той.

- Не се старай, мамка му, направи го!

Жан-Клод се усмихна достатъчно широко, че да проблеснат връхчетата на зъбите му.

- Разбира се, ma petite!

В дълбините на стомаха ми се разгаряше паника. Стиснах здраво юмруци.

- Ако ме наречеш така още веднъж, ще те ударя!

Той лекичко разшири очи, устните му помръднаха. Осъзнах, че се опитва да не се засмее. Мразя, когато смятат заплахите ми за забавни.

Жан-Клод беше един нагъл кучи син и исках да го нараня. Да го нараня, защото ме плашеше. Разбирах тази нужда и я бях изпитвала и спрямо други хора. Това е желание, което може да доведе до изблик на насилие. Взирах се в леко развеселеното му изражение. Вампирът беше едно снизходително копеле, но ако помежду ни някога се стигнеше до истинско насилие, един от нас щеше да умре. При това имаше нелош шанс това да съм аз.

Веселието се оттече от лицето му - гладко и сладко, и арогантно.

- Какво има, Анита? - Говореше тихо и интимно. Гласът му можеше да ме омае и погълне при все горещината и движението наоколо. Какъв дар.

- Не ме натиквай в ъгъла, Жан-Клод! Повярвай ми, не ти се иска да ме лишаваш от всички възможности!

- Нямам представа за какво говориш - призна той.

- Ако нещата станат въпрос на живот и смърт, заставам на моя страна. Не го забравяй.

Той просто ме гледаше в течение на секунда-две. След това при-мигна и кимна.