Усмихнатият труп

-Вярвам ти напълно. Но не забравяй, та. Анита, че ако ме нараниш, ще нараниш и себе си. Аз мога да преживея напора на твоята смърт. Въпросът, amante de moi²⁷, е дали ти можеш да преживееш

моята.

Amante de moi? Какво, по дяволите, значеше това? Реших да не питам.

- Проклет да си, Жан-Клод, проклет да си!

- Това, скъпа ми Анита, е било факт далече преди да ме срещнеш!

- Това пък какво значи?

Погледът му бе по-невинен отвсякога.

- Ами, Анита, нали собствената ти католическа църква e обявила всички вампири за самоубийци? Ние сме автоматично прокълнати.

Поклатих глава.

- Вече съм към Епископалната, но и бездруго нямаше това предвид.

Той се засмя. Звукът бе като коприна, галеща основата на врата ми. Беше приятно и нежно усещане, но ме накара да потреперя.

Отдалечих се от вампира. Оставих го да си стои пред гнусната витрина. Тръгнах сред тълпата от курви, уличници и клиенти. Никой на тази улица не бе по-опасен от Жан-Клод. Бях го довела тук да ме защитава. Какъв майтап. Каква глупост! Каква гнусота!

Спря ме юноша на не повече от петнадесет години. Носеше потник без риза и беше със скъсани джинси.

- Интересуваш ли се?

Беше малко по-висок от мен. Имаше сини очи. Две други момчета точно зад гърба му се взираха в нас.

- Рядко слизат жени насам - отбеляза новият ми познат.

-Ужасно си прав. - изглеждаше ми невероятно млад. - Та къде

мога да намеря Сакатата Уанда?

Едно от хлапетата зад гърба му се обади:

- Любителка на сакатите, Исусе!

Съгласна бях с мнението му.

- Та къде? - и вдигнах двайсетачка. Беше твърде голяма сума като за това сведение, но може би, ако я дадях на хлапето, щеше да се прибере у дома по-рано. Може би с двайсетина долара щеше да откаже на някоя от колите, които обикаляха по улицата. Двадесет долара - това щеше да промени живота му. Като да си пъхнеш пръста в атомна експлозия.

- Тя е точно пред „Сивата котка“. В края на улицата.

- Благодаря! - дадох му банкнотата. Ноктите му бяха мръсни.

- Сигурна ли си, че не искаш малко екшън? - гласът му бе тих и несигурен, също като погледа.

С ъгълчето на окото си мернах Жан-Клод да напредва през тълпата. Приближаваше към мен. В опит да ме защити. Обърнах се отново към момчето:

- Около мен се върти толкова екшън, че не знам какво да го правя.

Той се намръщи с озадачено изражение. Нищо, съвсем нормално. И аз бях озадачена. Какво прави човек с вампир-повелител, който не ще да те остави на мира? Хубав въпрос. За нещастие се нуждаех от хубав отговор.

24

Сакатата Уанда се оказа дребна жена, седнала в една от онези спортни инвалидни колички, които се използват за състезания. Носеше тренировъчни ръкавици и мускулите на раменете й се движеха под загорялата кожа, докато се избутваше. Дългата кестенява коса се сипеше в нежни вълни около много сладкото й лице. Гримът й беше нанесен с вкус. Носеше бляскава металносиня блуза без сутиен. Дългата й до глезените пола беше с поне два пласта многоцветен кринолин, а стъпалата й се криеха в стилни черни ботуши.

Напредваше към нас с добро темпо. Повечето проститутки, мъже и жени, изглеждаха обикновени. Не бяха облечени крещящо - шорти, бюстиета. В тази жега кой би ги обвинил? Предполагам, че ако носиш мрежести гащеризони, ченгетата просто по инстинкт стават подозрителни.

Жан-Клод стоеше до мен. Гледаше неоновата табела на съседната сграда. Надписът - с изискан цвят на обички - гласеше „Сивата котка“.

Как се подхожда към проститутка, пък, ако ще да е и само за разговор? Не знаех. Човек научава по нещо ново всеки ден. Стоях на пътя й и я чаках да се приближи до мен. Тя вдигна поглед и забеляза, че я гледам. Когато не отклоних очи, тя установи връзка помежду ни и се усмихна.

Жан-Клод застана до мен. Усмивката на Уанда се разшири и разцъфна. Определено беше от типа „Ела насам да те излапам!“, както обичаше да казва баба Блейк.

Жан-Клод прошепна:

- Това ли е проститутката?

- Да - кимнах.

- В инвалидната количка? - уточни той.

- Ахъм.

- Леле - беше всичко, което каза. Според мен Жан-Клод бе шокиран. Хубаво бе да знам, че това е възможно.

Уанда спря количката си с опитно движение на ръцете. Усмихваше се, вдигнала глава, за да ни гледа. Ъгълът ми се стори доста болезнен.

- Здрасти - каза проститутката.

- Здрасти - поздравих.

Тя продължаваше да се усмихва. И да ни зяпа. Защо ли внезапно се

почувствах кофти?

- Един приятел ми каза за теб - зявих.

Уанда кимна.

- Ти си онази, дето й викат Уанда с количката, нали?

Тя внезапно се ухили и лицето й придоби реален вид. Зад всичките тези мили, но фалшиви усмивки стоеше истинска личност.

- Аха, аз съм.

- Можем ли да поговорим?

- Разбира се - каза тя. - Имаш ли стая?

Дали имах стая? Не се ли предполагаше тя да има?

-Не.

Тя изчакваше. О, да му се не види.

- Искаме просто да поговорим за един-два часа. Ще си платим каквото струва.

Тя ми каза колко ще струва.

- Исусе, това е бая множко! - установих.

Уанда се усмихна ангелски.

- Въпрос на търсене и предлагане - обясни. - Никъде другаде не можете да получите това, което имам аз! - и докато го казваше, плъзна длани по краката си. Погледът ми последва движението й, както се и очакваше. Това наистина беше шантаво.