Усмихнатият труп

На леглото имаше и крак. Съдейки по космите и останалата на него маратонка - мъжки. Облата, влажна ябълка на ставата блестеше срещу нас. Зомбито просто беше отскубнало крака, късайки плътта, но не и костта.

- Това сигурно е боляло ужасно! - констатирах.

- Смяташ ли, че е бил жив, докато са му късали крака?

Кимнах.

- Аха.

Не бях сто процента убедена. Имаше твърде много кръв, за да се познае кой и кога е умрял, но Мерлони ми се стори още малко по-блед.

Останалите парчета бяха просто кървави останки - късчета месо, парченца кост. Партньорът ми събра цяла шепа дреболии.

- Дръж!

-Исусе, Мерлони, това не е смешно! - Стомахът ми се върза на възел.

- Не, но изражението ти е - отвърна той.

Стрелнах го с поглед и заявих:

- Ако искаш го хвърли, Мерлони, но без подигравки!

Той примигна срещу мен, но кимна. Хвърли шепата дреболии. Бяха доста неудобни, но успях да ги хвана. Мокри, тежки, лепкави, просму-кани и едновременно с това гнусни, като да докосваш суров телешки

дроб, но по-зле.

Долф театрално изпъшка:

- Докато си играете на кой е по-силен, можем ли да научим нещо полезно?

Пуснах парчетата човешка плът обратно на леглото.

-Разбира се. Зомбито е дошло през плъзгащата се врата, както и предишния път. Преследвало е мъжа или жената дотук и ги е спипало и двамата. - спрях да говоря. Просто застинах.

Мерлони държеше бебешко одеялце. Кой знае защо, едното му ъгълче бе останало чисто. Беше поръбено с коприненорозово, с малки балончета и клоуни. От другия му край тежко капеше кръв.

Взирах се в малките балони и клоуни, а те танцуваха в безполезни кръгове.

- Копеле такова - прошепнах.

- На мен ли говориш? - попита полицаят.

Поклатих глава. Не исках да докосвам одеялото.

Но посегнах към него. Мерлони се постара кървавият ръб да ме плесне по голата ръка.

- Жабарско копеле! - изсумтях.

- На мен ли говориш, кучко?

Кимнах и се опитах да се усмихна, но не се справих много добре. Трябваше да продължим да се преструваме, че всичко е наред. Че това е възможно. Беше отвратително. Ако не ме обвързваше залогът, щях да избягам с писъци.

Взирах се в одеялцето.

- На колко е?

- Ако съдим по семейната снимка отпред, бих казал - на три или четири месеца.

Най-сетне стигнах до другата страна на леглото. Там имаше още едно покрито с чаршаф място. Беше също толкова кърваво и също толкова малко. Под чаршафа нямаше нищо цяло. Исках да отменя залога. Ако момчетата не ме караха да поглеждам отдолу, щях да ги заведа всичките в „При Тони“. Стига само да не се налага да вдигам този последен чаршаф. Моля ви, моля ви!

Но трябваше да погледна, със или без облог. Трябваше да видя каквото има за гледане. По-добре да погледна и да спечеля, отколкото да избягам и да загубя.

Връчих одеялцето обратно на Мерлони. Той го взе и го остави пак на леглото, достатъчно високо, за да остане чистото ръбче на сухо.

Коленичих до чаршафа. Той коленичи от другата му страна. Погледите ни се срещнаха. Предизвикателство за кошмарния край. Издърпахме покривалото.

Отдолу имаше само две парчета. Само две. Стомахът ми се сви толкова силно, че се наложи да преглътна киселина. Задавих се и за малко да повърна, но се удържах. Удържах се!

Мислех си, че окървавеното нещо е бебето, но не беше. Оказа се кукла. Толкова просмукана с кръв, че не можех да отгатна какъв е бил първоначалният й цвят, но все пак просто кукла. При това твърде стара, за да бъде четиримесечно бебе.

На килима лежеше и малка ръчица, покрита с кръв като всичко друго. Човешка ръка. Малка. Детска ръка, не бебешка. Разперих длан над нея, колкото да я премеря. Дете на може би три или четири години. На възрастта на Бенджамин Рейнолдс. Беше ли това съвпадение? Вероятно. Зомбитата не са толкова придирчиви.

- Може би кърми бебето, когато чува силен шум. Съпругът отива да погледне. Шумът събужда малкото момиченце, то излиза от стаята си да види какво става. Съпругът вижда чудовището, грабва детето и тича към спалнята. Зомбито ги хваща тук. Убива ги всички, пак тук. - собственият ми глас звучеше дистанцирано и клинично. Точка за мен.

Опитах се да избърша част от кръвта от малката ръка. И момиченцето е носило пръстен като мама. От онези, пластмасовите, които получаваш от машините за дъвки.

- Видя ли пръстена, Мерлони? - попитах. Вдигнах ръката от пода и подвикнах: - Дръж!

-Исусе! - Той скочи на крака и се раздвижи още преди да му я метна. Озова се зад вратата извънредно бързо. Всъщност нямах намерение да хвърлям ръката. Наистина.

Държах ръчицата в шепи. Беше тежка, сякаш пръстите щяха да се свият около дланта ми. Да ме помолят да ги заведа на разходка. Изпуснах гнусното чудо на килима. Падна с влажно цопване.

Стаята беше много гореща и леко се въртеше. Примигнах и се втренчих в Зербровски.

- Печеля ли облога?

Той кимна:

- Анита Блейк, коравото маце. Една нощ кулинарни наслади при Тони за сметка на Мерлони! Чувал съм, че правят страхотни спагети!

Споменаването на храната ми дойде в повече.

- Къде е банята?

- Нататък по коридора, третата врата отляво - обясни Долф.