Вече е все едно…

— Защо да говорим именно за Кетли? — запита тя.

Той постави шапката си върху масата.

— Сигурно ще прозвучи крайно непрофесионално, но умирам за едно питие…

Олга Шан поклати глава.

— Не мога да ти помогна! — Беше категорична. — Кажи си урока и изчезвай!

— Боже, Боже! — възкликна Дъфи. — Вие, гаджетата, ставате все по-трудни от ден на ден.

Тя се размърда нетърпеливо.

— О’кей! — поде припряно Уилям. — Търся Кетли.

— Защо точно аз трябва да знам къде е?

— Ами нали си неговата приятелка?

— Не съм го виждала от месеци — отвърна му тя и поклати глава.

— Той достатъчно често се е сещал за тебе, щом е държал името и адреса ти в бележника си.

Олга вдигна рамене.

— Много мъже пазят имена на момичета в своите бележници, без това да означава нищо.

Дъфи си помисли, че е напълно права.

— Добре де — рече й. — Изглежда, съм тръгнал по грешен път…

Тя отиде до вратата и я отвори.

— Няма да те задържам — подкани го.

Уилям чу как отвън спира някаква кола.

— Идват ти гости.

Видя, че в погледа й се появи объркване, но жената каза:

— Значи ще бъде най-добре да си вървиш.

Звънецът отекна пронизително. Олга леко се сепна.

— Може ли да изляза през задния вход? — попита Дъфи. — Имам чувството, че ще си навлека неприятности.

Тя се подвоуми, сетне рече:

— Чакай тук!

Гласът й умоляваше. Звънецът се обади отново — дълго и настойчиво.

— Искаш да остана ли? — уточни Дъфи.

— Да… Нямам представа кой е.

Олга излезе от стаята, оставяйки вратата отворена. Уилям се огледа, съзря една друга врата, приближи се и я открехна. Озова се в малка кухня. Притвори след себе си и впери поглед в хола през тесния процеп.

Чу как жената стигна до входната врата, след което долови думите й:

— О, здрасти, Макс!

— Сама ли си? — дрезгавият глас, който зададе въпроса, накара Дъфи да се вцепени. Беше му познат. Първоначално си помисли, че е на Джо, но после си даде сметка, че има известна разлика. Беше го слушал преди неговия.

— Да… Какво има? — отвърна Олга. По посока на хола се чуха стъпки. Входната врата се затвори.

— Какво искаш? — интонацията й беше нервна и задъхана.

Във всекидневната влезе широкоплещест мъжага с черна широкопола шапка. Дъфи го позна моментално.

Беше човекът, който задигна фотоапарата.

Уилям стисна юмруци. Тъкмо пиленцето, дето му трябваше!

Олга пристъпи напред и застана до масата. Лицето й беше бяло, а на шията й трепкаше някакъв мускул.

— Но, Макс…

Мъжът огледа помещението подозрително, след това се взря в нея. Жестоките му очи я опипаха от глава до пети.

— Отдавна не съм те виждал — каза той. — Изглеждаш чудесно. — Тонът му беше лишен от всякаква живост. Звучеше като школска декламация.

Тя понечи да се усмихне, но устните й се бяха парализирали. Успя само да произнесе:

— Много мило от твоя страна.

Онзи приседна на ръба на масата и се загледа в ръцете си.

— Знаеш ли, че на Кетли са му светили маслото? — запита.

Олга притисна с ръка гърлото си.

— Не… не знаех нищо — отвърна.

Макс повдигна леко глава и се зазяпа във вратата на кухнята. Дъфи изтръпна. Мъжът рече:

— Ти май беше хлътнала по този тип навремето, а?

— Беше ми безразличен — поклати глава тя.

— Така ли?

— Мотаехме се заедно насам-натам, но само толкова.

— Мотаели сте се заедно ли? — Макс нахлупи шапката над очите си. Гледаше встрани.

— Точно така… но защо… защо ме разпитваш за това?

— Просто съм любопитен. — Той приглади с длан късите косми на тила си. — Кетли споделяше ли с тебе разни нещица?

Дъфи ясно видя каква паника обзе жената.

— Не ми казваше нищо… не ми казваше нищо…

Мак се надигна от масата и отиде до полицата на камината. Взря се изпитателно във фотографиите и докосна с пръсти изработените от слонова кост слонски фигурки. После сви рамене. Изглеждаше крайно отегчен.

— Аз пък предположих, че може и да е разговарял с тебе — рече безучастно. Бръкна с ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади къс копринен шнур. Беше тъмночервен на цвят. Той го нави около пръстите си.

Олга го следеше с очи, както зайче би гледало някоя змия.

— Красива вещ, нали? — каза Макс.

— Какво е това? — попита тя.

— Това ли? Проклет да съм, ако знам. Намерих го. — Той продължи да си играе с шнура.

— Наистина ли? — полюбопитства Олга.

— Май е време да се пръждосам… — тръгна към вратата мъжът.

— Но… но не искаш ли?…

— Изчезвам — каза й, спирайки се на прага. — Помислих си, че сигурно ще ти бъде интересно да научиш, дето Кетли са го очистили. Виждам, че не ти е.

Тя явно си отдъхна.

— Съжалявам, разбира се — започна Олга, — но толкова отдавна не съм го срещала, че…

— Всичко е наред — прекъсна я Макс. — Радвам се, че те видях. — Безизразният тон на гласа му караше думите да звучат като реплики във второразредна пиеса.

Той се беше подпрял отстрани на вратата и тя тръгна да отвори входа. Когато минаваше покрай него, Макс надяна копринения шнур на врата й мълниеносно като нападаща змия и го стегна. Опря коляно на кръста й и увисна с цялата си тежест на връвта.