Вече е все едно…

— Бележникът е у тебе. Дай го! — Мъжът имаше странен глас — нисък и леко дращещ.

— Беше у мене, но сега пътува по пощата — отвърна Дъфи.

Точно тогава вратата се отвори и се появи Сам. Човекът прибра пистолета. Привидно не бързаше, но оръжието сякаш се изпари.

— Ето къде си бил… — каза той.

Мъжът се взря в Дъфи. Светлите му очи го фиксираха заплашително. После излезе от тоалетната.

— Кой беше този тип? — попита Уилям.

Мак’Гайър сви рамене.

— Откъде да знам — рече. — Може моята мацка да има някаква представа…

Дъфи бързо се запъти към вратата, а Сам го последва с озадачена физиономия.

— Видя ли приятелчето, което току-що си тръгна? — обърна се Уилям към блондинката.

— Разбира се — отвърна тя. — Това е Мърей Глисън. Истински хубавец е, нали?

Той попи лицето си с носната кърпа.

— Не съм сигурен — каза й. — Държахме се малко свенливо един към друг…

Сам обви с ръце русокосата.

— Нали е страхотно това местенце, а? — включи се той. Беше доста наквасен.

— Искам да се махна оттук — рече Дъфи.

По коридора се зададе беловлас дребен джентълмен, запътен към тоалетната.

Мак’Гайър помъкна блондинката към него.

— Погрижи се за това сладурче — поръча му той. — Поразведи я наоколо. Много е схватлива…

Русокосата пое крехкия господин в обятията си и се разплака. Ромът я беше довършил окончателно. Дъфи и Сам се отдалечиха. Лицето на дребосъка сияеше.

— Човек трябва да е смахнат, за да ходи по такива дупки! — изруга Уилям.

— Струва ми се, че се понапих — каза Сам, размахвайки ръце. Двамата отново се върнаха в салона. — Абе тази русата не понамирисваше ли лекичко, или носът ми не е наред? — неочаквано запита той.

Дъфи го увери, че нищо му няма на носа.

Момичето с голямата уста беше застанало до входа и ги търсеше. Той се приближи до него.

— Взе ли го? — рече.

То кимна и му подаде късче хартия, върху което беше адресът. Уилям връчи на момичето двадесет долара. Банкнотите бидоха сгънати и пъхнати в чорапите. Сам надзърна любопитно.

— Великолепно си прекарвам! — констатира той.

— Някоя вечер ще дойда пак — каза Дъфи на момичето. — Ще се позабавляваме…

— Това съм го чувала и друг път — погледна го тъжно.

— Още си млада — обади се Мак’Гайър — Тепърва има да го чуваш.

Те заслизаха по стълбите към улицата. В края на тясната пряка Уилям се спря.

— Прибирай се, Сам — рече той. — Карай внимателно!

Мак’Гайър примигна насреща му.

— Толкова ли бързо свърши купонът? — учуди се.

Дъфи кимна.

— Предупредих те, че ще бъдеш само за прикритие — лаконично каза той. — Давам ти почивка. Сега си върви у дома и се погрижи за тази твоя така наречена съпруга.

— Тя вероятно е започнала да се чувства малко самотна вече — почеса се Сам по главата.

— Тръгвай!

— Ти няма ли да дойдеш?

— Аз ще се обадя на онази мръсница Шан.

Мак’Гайър се ухили цинично.

— Ще си пречим ли, ако сме трима?

Дъфи кимна.

— Позна, старче — отвърна му. Той проследи с поглед вървящия към паркинга Сам, след което се запъти към входа на метрото на Франкфърт Стрийт. Олга Шан живееше в Бруклин. Мястото му беше напълно непознато, така че когато мина Бруклинския мост, слезе от метрото и махна на едно такси.

Пристигна на адреса малко след единадесет часа. Поколеба се дали да не помоли таксито да изчака. После реши да го освободи.

Къщата представляваше двуетажна вила със симетрично оформена фасада, ориентирана по протежение на улицата.

Дъфи отвори портата и закрачи по късата, посипана със ситен чакъл пътечка. От един прозорец на втория етаж се процеждаше светлина. Той натисна звънеца с палец и се облегна на стената. Нямаше дори смътна идея какво ще каже.

Минаха около три минути, след което в антрето светна. Чу се плъзгането на осигурителната верига, после входната врата се открехна. Показа се някаква жена, която не я отвори докрай. Беше му невъзможно да различи чертите й, понеже тя стоеше с гръб към светлината.

— Мис Шан? — попита, сваляйки шапката си.

— Да предположим… — отвърна жената. Гласът й звучеше като на Грета Гарбо.

Уилям си рече, че посрещането е неприятно, но продължи нататък.

— Късно е за визити, но се надявам, че ще ме извините? — каза, опитвайки да се държи като пробивна личност.

— Какво има?

— Аз съм Дъфи от „Трибюн“. — Той извади своята журналистическа карта, показа я за миг и отново я прибра. — Бих искал да разменим няколко думи за Кетли.

Забеляза как тя изтръпна, сетне му рече:

— Я да я видя тази журналистическа карта!

Уилям повторно измъкна документа и й го подаде. Жената хлопна вратата и го заразглежда вътре на светло. След това я отвори широко и го покани:

— Най-добре ще е да влезете.

Дъфи я последва в малкия хол. Беше модерен, но обзавеждането бе евтино. Вгледа се с любопитство в нея. Първото нещо, което му направи впечатление, бяха веждите й. Те придаваха на лицето на жената изражение на вечна изненада. Беше безспорно красива. Големи очи с дълги мигли, аленочервени, пълни устни, горната сякаш ужилена от пчела. Гъстата кестенява коса беше коприненомека и добре поддържана. Дъфи много я хареса.

Беше облечена в тъмнокафява копринена рокля, която подчертаваше нейните стегнати гърди и стройни бедра.