Вече е все едно…

— Няма да закъсняваме — стрелна той Дъфи с очи, който поклати глава. — Поддържай топло леглото, скъпа.

Тя поднесе лицето си към неговото за целувка, а Дъфи ги наблюдаваше с одобрение.

— Сигурно си била побъркана, за да се омъжиш за такъв уличник — подхвърли й той.

Сам се захили:

— По онова време имаше недостиг на мъже.

Алис го заплаши с парче франзела и той наведен се шмугна навън, за да изкара колата.

— Ще внимаваш, нали? — изрече тихо тя.

Дъфи изви глава и отвърна с престорено учудване:

— Ама разбира се, само ще се позабавляваме…

Алис стана от стола си и пристъпи към него.

— Стига, Бил! Пъхаш си носа в убийство.

Уилям сви рамене.

— Това не е особено важно — поясни той. — Намерих нишка към гаджето на Кетли. Би могла да снесе малко информация. Тази афера ме хвърля в недоумение. Има много неща, които не разбирам. Може би постъпих малко необмислено, като скрих трупа на онзи плъх. Не знам. Анабел е мръсница, и то не безобидна. Опасна е.

— Ще ми се да нямаше нищо общо с тази история. Сам също се тревожи.

Дъфи си сложи шапката.

— Трябва да стигна докрай. Не се безпокой за Сам, няма да го въвлека в нищо.

— Притеснявам се за тебе.

— Забрави за това — помоли я той. — Всичко ще свърши добре.

Алис го изпрати до вратата.

— Не искам да се държа като страхлива глупачка.

Дъфи я потупа по рамото.

— Ти си чудесна! — увери я. — Всичко ще бъде наред.

Завари Мак’Гайър зад волана на малкия туристически автомобил, който помнеше и по-добри дни. Качи се до него.

— Къде все пак се намира тази дупка? — попита той.

Сам включи на скорост с трясък, колата подскочи напред и замря. Дъфи не каза нищо — беше свикнал. Мак’Гайър завъртя стартера, запали мотора и отново натисна съединителя. Автомобилът се отдели от бордюра с невъобразим шум.

— „Плаза“ ли? Близо е до Манхатънския мост.

— Познаваш ли заведението? — попита Уилям.

— Естествено — отвърна Сам. — Екстра местенце. Навремето се отбивах понякога. — Той винаги говореше за ергенските си години като за „доброто старо време“. — Опасно е и бъка от мераклийки. Ще се убедиш сам.

— Добре звучи — каза Дъфи и се облегна назад.

Минаха две преки в мълчание, сетне Мак’Гайър рече:

— Ще споделиш ли с мене новините?

Уилям му поднесе цигара.

— Днес посетих свърталището на Кетли. Появи се Анабел. Търсеше нещо. Намери го, а покрай нея и аз. — Той докосна драскотините с пръсти и се засмя. — Бас държа, че в този момент сладурчето е като побеснял стършел.

Сам кривна встрани, за да избегне един огромен „Кадилак“, улови ръчната спирачка и кресна на дебелия шофьор:

— Уличен рогач такъв!

Дъфи остана безучастен. И друг път се беше возил с него.

— Какво откри? — запита Мак’Гайър.

— Един малък бележник, пълен с имена на тежкари, който обаче не ми говори нищо.

— Така ли?

— Да. — Уилям се начумери от отражението си в огледалото за обратно виждане. — Важен е. Разбрах това, защото ми се наложи да се отнеса по-твърдо с Анабел, за да я направя сговорчива. Тази жена ме плаши, не е нормална.

— Мислех, че ги харесваш тъкмо такива — изненадан го погледна Сам.

— Гледай си пътя, глупако! — грубо отвърна Дъфи. — Трябва да видиш сам що за мадама е. Устата й се запенва, когато побеснее.

— Наистина ли?

— Опита се да ме довърши — каза Дъфи. — Побъркана е. Няма никакво друго обяснение.

Мак’Гайър мина бавно покрай Сити Хол, след това зави по Парк Роу и отново натисна педала на газта.

— Не е задължително да бъде луда, за да й се прииска да ти види сметката — рече той. — Предполагам, че ще спрем за по едно питие?

Уилям хвърли поглед към часовника си. Беше едва девет часът.

— Ще пиеш, когато пристигнем — отсече.

Клубът „Плаза Уондърленд“ се намираше на втория етаж над един железарски магазин. Входът беше откъм тясна уличка, осветена от неонови лампи. Те паркираха колата, прекосиха я и влязоха. В горния край на стълбището се продаваха билети за платените партньорки по танци. Дъфи купи половин дузина, след което двамата разтвориха мънистената завеса и прекрачиха в салона.

Заведението не се отличаваше с никаква самобитност. Беше мръсно и запуснато. Дансингът беше малък и човек трябваше да слиза по стълби, за да стигне до него. Беше заобиколен от наблъскани една до друга маси, а в дъното седяха момичетата зад нещо като оградка. Сам се взря в тях през цялото помещение и му се сториха доста свежа тайфа.

По масите имаше много малко хора. Можеше да се преброят на пръсти. Всички вдигнаха глави, когато Дъфи се промуши покрай тях и стъпи на дансинга. Те проследиха с очи как го прекосява, следван от Мак’Гайър, и как си избира маса до стената непосредствено срещу входа. Той седна, а Сам се настани на съседния стол.

Оркестърът от трима души свиреше суинг без особен ентусиазъм. Просто постоянстваха, вперили празни погледи в пространството.

— Това ли ти е вълнуващият вертеп? — попита Уилям.

— Може да ги е ударила икономическата депресия — отвърна Мак’Гайър.

Дъфи започна неистово да дава знаци на келнера, който се приближи до тях, влачейки крака като дюстабанлия.

— Да си поръчаме бутилка ром — предложи Сам.

— Става — одобри идеята Дъфи. — Нека бъде бутилка ром!

Сервитьорът се отдалечи.