Вече е все едно…

— Нямах късмет. Прекъснаха ни. — Глисън седна на ъгъла на масата и провеси дългите си тесни ходила.

Анабел излезе от банята и се приближи до Мърей. Лицето й беше много ожесточено, но очите й бяха уплашени.

Дъфи й хвърли един поглед и рече:

— Сега какво?

— Искам бележника! — отсече Глисън.

— Разбира се — кимна Уилям. — Напълно понятно е. И тогава ти казах, че е в пощата.

— Лъже! — намеси се задъхано Анабел.

— Така ли мислиш? — сви рамене той. — Задай си въпроса как би постъпила самата ти? Предположих, че е важен, така че го пъхнах в плик и го изпратих на един адрес в Канада. Дотрябва ли ми, само ще драсна няколко реда…

Очите на Глисън се смалиха.

— Може би ще те убедим да ги напишеш.

— Какво искаш да кажеш? — Дъфи угаси цигарата в пепелника.

— Имаме си начини…

— Дръж се като разумен човек. Не си в състояние да ме изплашиш. Смяташ ли, че ще съумееш да направиш нещо, което би ме накарало да се разделя с вещ, скъпа за мене? Ако държиш да притежаваш въпросния бележник, говори делово.

Глисън отпусна едва доловимо цевта на „Люгера“. Тя беше насочена към жилетката на Уилям.

— Колко? — попита той.

— Да не си полудял? — рече Анабел.

— Остави ме да уредя работата — намръщи се насреща й Мърей.

Дъфи съсредоточено изучаваше ноктите си.

— Ти на колко го оценяваш? — отвърна най-сетне.

Другият се подсмихна, демонстрирайки зъбите си.

— Бих платил петстотин долара за тефтерчето подметна небрежно.

Дъфи тежко се изправи.

— О’кей — каза той. — Щом струва само толкова за тебе, защо да се тормозим?

Глисън рязко вдигна оръжието.

— Сядай долу! — Гласът му прозвуча изненадващо остро.

Уилям просто го измери с очи.

— Осъзнай се, въшльо — рече му спокойно. — Не ме държиш с нищо. От това желязо вече няма никаква полза.

— Застреляй го! — настоя с тихо съскане Анабел.

Дъфи я прониза с поглед.

— По дяволите! — изруга. — Писна ми от тебе, кръвожадна малка мръснице!

Глисън стана, явно разколебан, физиономията му издаваше объркване.

— Тръгвам си — обърна се към него Уилям. — Ако искаш да си получиш бележника, позвъни ми. Има ме в указателя.

— Почакай — каза онзи.

Дъфи поклати глава и тръгна към вратата:

— Нищо няма да постигнеш, ако стреляш. Без моя помощ няма да се добереш до бележника.

Ръката на Глисън се отпусна до тялото му.

— Добре, пет бона… — произнесе с мъка той.

Дъфи отново поклати глава, отваряйки вратата.

— Недей да прибързваш — отвърна му. — Обмисли всичко на спокойствие. Аз ще изчакам.

Дръпна вратата зад себе си и закрачи към асансьора. Изведнъж се почувства много уморен и мозъкът му отказа да мисли. Бутна решетката, влезе в кабината и натисна партерния бутон.

Навън даде знак на едно жълто такси и не след дълго вече изкачваше за пореден път стълбите към апартамента на Мак’Гайър Отключи си и пристъпи навътре. Часовникът върху полицата на камината сочеше два без четвърт. Хвърли шапката си на дивана и посегна към ябълковата ракия, която все още си стоеше на масата. Усети шишето олекнало — беше почти празно. Направи лека гримаса. След това пресуши бутилката и пак я остави върху масата. Спря дъха си за секунда, сетне доволно изду бузи. Питието си го биваше.

Остана напълно неподвижен и се ослуша. В жилището беше съвсем тихо, като се изключи глухият тътен от хъркането на Сам. Запали цигара и запрати кибритената клечка в камината, но като се сети за Алис, отиде, вдигна я и внимателно я пусна в пепелника.

С усещането, че краката му са се превърнали в гумени от умора, той прекоси разстоянието до стаята за гости и полека открехна вратата. Вътре беше тъмно. Успя да долови тихото дишане на Олга.

Стигна до леглото с предпазливо опипване и щракна малката нощна лампа. После безшумно седна.

Олга се сепна, стисна юмруци, а устните й очертаха едно голямо „О“. Дъфи нежно сложи ръка на устата й.

— Всичко е наред — прошепна той. — Успокой се.

Тя се вгледа в него и се отпусна назад.

— Изкара ми акъла — рече му.

— Тихо! — каза Уилям. — Не искам да се събудят и другите…

Олга стрелна с очи часовника, след което отново спря поглед върху него.

— Толкова е късно… Какво има?

— Случиха се някои неща — отвърна Дъфи. — Трябва да говоря с тебе. Даваш си сметка в какво си се забъркала, нали? Макс са го очистили. Някой „гост“ му е прерязал гърлото.

Зениците й силно се разшириха.

— Да не искаш да кажеш, че?…

— Ще започна от самото начало. После ти ще запълниш празнотите. — Той полегна назад, опрян на лакът. Нараненото му лице се беше изопнало от изтощение. Тя неочаквано изпита лек прилив на състрадание към него.

— Събуй си обувките и легни до мен.

Уилям поклати глава.

— Ще заспя — рече. — Слушай сега. Има една червенокоса лейди на име Анабел Инглиш. Тя е дъщеря на Едуин Инглиш, политика. Смахната и зла. Този тип Уейдмър е бил едно от гаджетата й. Анабел е въртяла разни далавери с Кетли. Негодникът се е отбил при нея и тя го е блъснала в асансьорната шахта. Дотук добре… Преди да продължим нататък, трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш за Кетли.