Вече е все едно…

— В изнудваческа афера като тази бедата връхлита рано или късно. Предпочитам да съм подготвен. — Дъфи промъкна „Буика“ покрай един голям камион и каза: — Не те е страх, нали?

Тя поклати глава.

— Аз не се плаша лесно. — Нейната изящна, облечена в ръкавица ръка се притисна към шията й. Носеше блуза с висока яка. — Приятелите ти бяха чудесни — добави в заключение.

Уилям кимна.

— Пълен мръсник съм — рече. — Казах на Алис, че съм щял да те изпратя на влака за у вас.

— Не би ли могъл да ги посветиш в нещата? — запита Олга.

Той поклати глава.

— Те държат един на друг. Хич не им пука за пари… Пък и защо ли? Само нещастници като нас двамата, които не са пуснали котва никъде, си въобразяват, че парите са някакъв връх.

Тя го стрелна с очи.

— Самосъжаляваш ли се? — позволи си да полюбопитства.

— Не — отново поклати глава Дъфи. — Аз започнах тази история, така че пак аз съм длъжен да я приключа. Ако не съумея да изляза от нея сух, толкова по-зле… Успея ли, е, ще си харча спечеленото и мисля, че здравата ще се повеселя.

— Ами аз? — рече Олга с глух глас.

Дъфи сложи ръка върху коляното й.

— С тебе всичко е наред, бебчо. Желанията ти ще бъдат изпълнени! — Той спря пред своята жилищна сграда. — Хайде сега да видим дали ще ти хареса твоят нов дом.

Те се изкачиха по стълбите и Олга почака, докато Уилям отключи вратата. Вътре в малкия апартамент двамата застанаха с вперени един в друг погледи, след което тя бързо извърна глава и пристъпи към прозореца.

— Харесва ми — каза. — Наистина е хубаво!

Дъфи метна шапката си на креслото и извади бутилка ром.

— Обичаш ли „Бакарди“? — попита я.

— Да, но не е ли още рано?

Той взе две чаши и наля в тях от рома. Приближи се до нея и тикна едната в ръката й.

— За нас и за парите! — рече.

„Бакардито“ се хлъзна плавно в гърлата им, запалвайки у двамата по едно парещо кълбо от пламъци.

— Свали си шапката, скъпа — подсети я Дъфи. — Вече си си у дома.

— Онова отсреща спалнята ли е? — полюбопитства Олга.

— Да. Иди да я разгледаш… — Той с изненада установи, че ръцете му треперят. Проследи я с поглед как бавно прекосява стаята и влиза в спалнята. Движението на дългите крака и на стройните бедра беше лениво, но от тялото й се излъчваше електричество.

Дъфи я последва и се спря точно зад нея, взрян в отражението й в огледалото. Тя вдигна очи, погледна го изпитателно, сетне изведнъж се обърна. Той сложи ръце на ханша й и я притегли към себе си.

— Прекрасна си! — възхити се. — Познавам те само от двадесет и четири часа, но имам чувството, че е било така цял живот. Обзалагам се, че си лоша. Обзалагам се, че си принадлежала на мнозина, но не ми пука.

— Такава съм, дори е слабо казано — отвърна Олга. Улови ръцете му, задържа ги за миг. После ги отблъсна от себе си. Отиде до леглото и седна.

Дъфи се отмести от огледалото и се облегна на таблата на леглото.

— Ще живеем заедно — каза той. — Разправи ми за себе си.

Тя изви лице и впи поглед в него.

— Не е ли глупаво? — възрази му.

Дъфи поклати глава.

— Искам да знам — настоя.

— Родена съм в един малък град в Монтана. — Интонацията й беше равна и лишена от емоционалност. — Да живееш там беше все едно да живееш в моргата. Нищо никога не се случваше. Слънцето грееше, прахолякът се трупаше по сухите пътища, коли пристигаха и заминаваха, без да става каквото и да било. Имах навика да си купувам списания със знаменитости и четях за Холивуд. Правили са го милион други момичета. Въобразявах си, че ако отида там, ще пробия. Бленувах Холивуд, дишах Холивуд и мисля, че дори сънувах Холивуд. Е, един ден си опитах късмета. Издебнах, когато баща ми отиде на полето, свих му всичките пари, не бяха много — и духнах. Никога не стигнах до Холивуд. Парите ми свършиха, щом се озовах в Оукланд. Там си намерих работа в един танцувален салон като компаньонка.

Дъфи заобиколи и седна до нея на кревата.

— Трябваше да любезнича с мъжете на бара. Да разговарям с тях, да ги развличам и да ги карам да си поръчват алкохол. Плащаха ми комисиона върху изпитото. Това не продължи дълго. Една нощ шефът ме повика и след „пребиваването“ му върху мене всичките ми грижи се стопиха. Абе нали знаеш как е — стъпиш ли веднъж на наклонената плоскост, връщане няма.

— Колко време мина оттогава? — запита Дъфи.

— Около осем години. Бях на седемнадесет. Налетях на един тип на име Върнън. Как ме избудалка този юнак! Наистина умееше да рисува с думи. Отвори ме как съм можела да направя пари толкова бързо, та свят да ми се завиел. Хубави дрехи, бижута, автомобили и тем подобни… Просто като продавам тялото си три-четири пъти на нощ. Паднах си по това. Какво значение има, при положение че успеех да събера достатъчно мангизи, за да изляза от играта след някоя и друга година? Заведе ме в един публичен дом в Уотсънвил, в северна Калифорния. В момента, в който попаднах там, осъзнах каква тъпачка съм. Буквално нямаше измъкване. Не ми даваха никакви пари. Нямах достъп до дрехите си. Заплашваха ме с полиция. На практика бях чужда собственост.

— Сладко си си поживяла… — изсумтя Дъфи.

Олга замълча за секунда, сетне продължи.