Вече е все едно…

— Няма да те забележи — безцеремонно заяви Морган. — Ще ти дам една идея. Тя е луда по музиката и е достатъчно богата, за да задоволява прищевките си. В хола си има малка галерия с орган. Галерията представлява нещо като балкон на около десет фута от пода, който гледа към помещението. До нея се отива по специално стълбище, към което води черен вход.

Дъфи посегна към уискито, но Морган сложи ръка върху бутилката.

— Не смяташ ли, че?… — започна той, обаче Уилям отмести ръката му. Просто повдигна лапата на дебелака и сякаш му я хвърли обратно. В погледа му се четеше раздразнение.

— Слушай — каза му лаконично. — Ако си въобразяваш, че ще се гипсирам, по-добре си го избий от главата. Когато ми се пие, пия — разбираш ли?!

Морган вдигна рамене. Лицето му беше бледо и той внимателно разтриваше китката си.

— Ама че менгеме имаш! — възкликна.

Дъфи се ухили.

— Така е — рече. Наля си скоч в чашата и го изгълта. — Продължавай — подкани го.

Морган започна да барабани по масата с дебелите си пръсти.

— Виждаш ли, съпругата ми не обича музикантите да минават през стаята й. Те се качват през задния вход и заемат местата си без излишно суетене. Всичко, което трябва да направиш, е да се покатериш по стълбите, да легнеш на пода в тъмнината и да снимаш помещението отдолу. Няма как да те забележат.

Дъфи си помисли, че представена по този начин, работата действително изглежда лесна. В същото време нещо му подсказваше, че тази афера не е съвсем чиста. От една страна, Морган не му вдъхваше никакво доверие. От друга, „сухото“ си го биваше, пък и пари щяха да му трябват. Наля си още една доза.

— Да погледнем откъм опасната страна — каза той. — Нека предположим, че й хрумне да посвири на орган и ме открие там горе. Тогава какво?

Морган сви своите месести рамене.

— За балкона няма откъде другаде да се мине, така че всичко, което ще трябва да сториш, ще бъде да пуснеш резето. Озовеш ли се веднъж на мястото, ти вече си в безопасност. — Той извади портфейла си и бутна през масата пет стодоларови банкноти. — Между другото — добави с мазна усмивка — надявам се, че ще си заработиш парите и няма да чакаш просто да ти ги подаря.

Дъфи се пресегна и взе банкнотите. Пъхна ги във вътрешния си джоб.

— О’кей — отвърна. — Кога започвам?

Морган извади златен часовник и хвърли поглед към него. Дъфи забеляза, че ръката му леко трепери.

— Вече минава десет — каза той. — Ще трябва да си вземеш екипировката и после ще отидем до жилището. Мисля, че можем да започнем веднага.

Уилям се изправи и блъсна стола си назад.

Морган го изгледа спокойно и каза:

— Искам да ти втълпя, че става дума за нещо важно…

Дъфи вдигна ръка.

— Спести си го — отвърна. — По хиляда долара за снимка е нещо къде по-важно.

Морган тежко се надигна от стола.

— Така можеш да си докараш доста прилична сума — рече.

— Не думай! — отвърна Дъфи.

Втора глава

Морган се оказа напълно прав. Цялата постановка беше елементарна. Дъфи седеше и чакаше в галерията с органа и чувстваше, че на душата му е леко. Малкият фотоапарат висеше на ремък около врата му, а осветлението в стаята не предизвикваше у него никакви опасения. „Май ще изкарам някоя пара“ — каза си той. Балконът беше разположен точно така, както го беше описал Морган. От него се откриваше цялостен изглед към помещението долу. Беше донякъде закрит от тежки тъмнопурпурни завеси. Дъфи се беше залостил отвътре и благодарение на половинката скоч, която бе донесъл със себе си, нервите му бяха спокойни, така че беше в състояние да се заеме с професионална вещина с работата си.

Той приготви апарата, като го нагласи на голяма бленда и на умерено голяма скорост. После седна и зачака. Морган го беше закарал до неговия апартамент, за да си вземе нещата, а след това го беше завел до черния вход за галерията. Онзи явно беше планирал грижливо цялата операция и всичко вървеше като по вода. Беше се споразумял с Дъфи да се срещнат в бара на хотел „Принсес“ и бе готов да го чака, докато дойде.

Уилям се вгледа преценяващо в помещението отдолу. „Разкошна бърлога!“ — каза си. Декорацията беше в пурпурночервено и кремаво. Бледокремавият килим на пода и широките кожени кресла — наполовина кремави, наполовина пурпурни — придаваха на стаята шикозен, модерен вид. Дъфи си помисли, че не би се отказал да притежава едно такова жилище.

Хвърли поглед към часовника си. Наближаваше полунощ. Прииска му се да запуши, но си рече, че ще бъде прекалено рисковано. Запита се колко ли дълго ще му се наложи да чака. Точно тогава вратата под него се отвори и една жена влезе забързано. Тя прекоси хола и изчезна през една друга врата. Движеше се толкова бързо, че Дъфи въобще не можа да види как изглежда. Той внимателно се просна на пода и, легнал в цял ръст, се подпря на лакти, поставяйки фотоапарата на „огневия рубеж“. Откри, че може да го насочва през пролуките на балкона, съвсем спокоен, че е напълно скрит за всякакви погледи отдолу. Настани се удобно и извади шишето уиски от джоба си, за да не се забива в тялото му. Сетне се отпусна и зачака.