Вече е все едно…

— Слушай, боклук такъв, върви да кажеш на Енскуум, че съм тука, или ще накарам да те уволнят! — мрачно отвърна Дъфи.

Ирландецът примигна насреща му, след което, решавайки че не би му навредило да попита, с мърморене остави Уилям да чака нетърпеливо на улицата. Върна се със закъснение, което вбеси Дъфи и отвори обкованата с железни гвоздеи врата.

— Влезте! — каза нелюбезно. — Крайно необичайно е…

Той прекрачи прага и застина в очакване. Един шашардисан чиновник се приближи до него и Уилям му кимна за поздрав.

— Искам бележника, който оставих на съхранение! — заяви лаконично.

— Разбира се — отвърна чиновникът. — Мистър Енскуум ще ви го донесе.

Касиерът се появи от канцеларията си в дъното на фоайето и му махна. Понесе се към Дъфи с пружинираща походка. Бележникът беше в ръката му.

— Това ти трябва, нали? — попита той. — Приготвих го веднага, щом портиерът ми съобщи името ти. Вземи го и ми дай разписката. Правя ти услуга. Не сме длъжни да работим в такъв късен час.

Уилям пое бележника, хвърли му един поглед, прибра го в джоба си и се разписа на листа хартия, който Енскуум му поднесе.

— Безкрайно съм ти задължен — благодари той. — Необходим ми е спешно и не е никак евтин…

Касиерът го изпрати до вратата. Явно бързаше да се отърве от него. Дъфи излезе на улицата. Въздухът беше много задушен. Погледна към небето.

— Като че ли иде буря — рече.

Енскуум се съгласи, че е така, сетне му пожела лека вечер и затвори вратата. Дъфи се подсмихна. Установи, че се е изпотил, и попи лицето си с носната кърпа. После пресече и се качи на „Буика“. Натисна пружината на арматурното табло, където бяха пистолетите, извади единия, провери пълнителя и го затъкна в колана на панталона си. Прибра бележника в тайника. След това притвори капака и го щракна. „Там ще е на сигурно място“ — си каза.

Часовникът на таблото показваше седем и двадесет и пет, когато спря отново пред вилата на Олга. Слезе от колата и му направи впечатление, че лампата в нейната спалня още свети.

„Обзалагам се, че продължава да се измъчва заради онези рокли“ — промърмори Дъфи. Тръгна по алеята, усещайки дребния чакъл през тънките си подметки. Отключи вратата с ключа, който тя му беше дала, и я хлопна зад себе си.

— Облечена ли си вече? — прокънтя гласът му. Не дочака отговора й, а влезе в хола, за да си вземе цигара. Закова се на прага, изведнъж усещайки как се смръзва. — За Бога!… — изтръгна се от устата му.

Стаята беше обърната наопаки по същия начин, както и неговият апартамент. Дъфи хвърли само един бърз поглед и хукна непохватно нагоре по стълбите със странно премалели крака. В горния край на стълбището се поколеба, сетне извика:

— Скъпа!

Изуми се напълно от звученето на собствения си глас. Беше пресипнал и разтреперан. „Само да са я докоснали тези негодници!“ — каза си. Направи една крачка и отново спря.

— Скъпа, тук ли си? — изкрещя той.

Тишината в къщата беше измамна. Сложи ръка върху дръжката на пистолета и го изтегли. След това започна да се промъква предпазливо напред, местейки безшумно крака по килима. Стигна до вратата на спалнята и улови дръжката. Внимателно я завъртя, като държеше оръжието на височината на кръста си, и прекрачи вътре.

Олга лежеше на пода с нож в лявата гръд. Ножът беше забит толкова силно, че плътно затваряше раната. Тя изобщо не беше прокървила. Халатът, който беше облякла непосредствено преди Дъфи да излезе, беше разкъсан и лежеше захвърлен в отсрещния край на стаята. Нейните големи очи бяха отворени, а устните й бяха раздалечени, откривайки част от ситните й бели зъби. Не изглеждаше уплашена, а само изненадана.

Дъфи остана загледан в нея дълго време. Единственият шум в стаята идеше от отсеченото, натрапчиво тиктакане на часовника. Нямаше нужда да я докосва, за да разбере, че е мъртва.

За секунда се оказа, че е в състояние да мисли само за това, че тя му се беше предложила преди по-малко от час и той беше отказал.

Изпод шапката му се проточи тънка струйка пот и по носа му се стече чак до брадичката. Продължаваше да съзерцава Олга. На долния етаж телефонът започна да звъни настойчиво. Дъфи изправи глава и се ослуша. Сетне се обърна и се спусна, в хола. Придърпа телефона към себе си и рече:

— Да?

— Чакаме списъка — прозвуча сухият, крехък гласец на джуджето. — До единадесет нула нула! После ще дойдем и ще си го вземем!

— Вървете на майната си! — процеди през зъби Уилям и затвори.

Качи се пак по стълбите и отиде в спалнята. Вдигна халата от пода и покри Олга с него. Ръцете му се разтрепериха, когато допря тялото й.

— Съжалявам, скъпа — каза така, сякаш тя би могла да го чуе. Взе я на ръце и я пренесе на леглото. След това съвсем нежно погали косата й с върха на пръстите си, полека плъзгайки ги надолу по лицето й. — Случиха ти се всички възможни нещастия, нали? — Дъфи се наведе и целуна нейните пълни устни, усети хладината им. Тогава се изправи, провери дрехите си за петна от кръв, увери се, че няма и се запъти към вратата.

— По-спокойно, приятелче! — обади се суров глас.