Вече е все едно…

Дъфи включи на скорост и подкара „Буика“ по улицата. Започна тихо да псува, без да отлепва устни. Олга сплете пръсти около коленете си и се зазяпа напред.

Уилям зави по Седмо Авеню и се понесе с потока от коли. На Лонгейкър Скуеър отби надясно и навлезе в Сентръл парк. Когато стигна до езерото, изключи мотора и спря.

— Не се ядосвай — каза Олга.

Той не отвърна нищо в първия момент, след това свали шапката си и я захвърли на задната седалка на колата.

— Тези типове наистина ме хванаха в крачка — рече Дъфи. На устните му се появи невесела тънка усмивка и той й стана много по-симпатичен.

— Разкажи ми — подкани го.

Уилям се извъртя на седалката си, така че да се обърне с лице към нея, и хвана облечената й с ръкавица ръка.

— Работата ще загрубее — каза. — Най-добре е да изчезнеш, преди да е започнала войната.

Олга леко присви очи.

— Защо не зарежеш истерията и не ми обясниш?

— Морган иска списъка — рече Дъфи. — Довечера трябва да му го предам, иначе…

— Безплатно ли? — прекъсна го тя.

— Точно така — безплатно — кимна той.

Олга замълча.

— А след това?… — попита го.

— Има грандиозни идеи. Въобразява си, че е единствената голяма клечка в града. Посъветва ме да се откажа от едрите пари с няколко комплимента в добавка.

Тя разпери пръсти и се зае да сваля ръкавиците си.

— Аз го очаквах, а ти? — рече. — Означават ли тези пари нещо за тебе?

— Какво разбираш под „нещо“? — отвърна Дъфи.

— Високомерни копелета от рода на Морган не могат да допуснат, че човек като тебе говори сериозно. Би трябвало да имаш репутация на убиец, за да се измъкнеш след предложението, което си направил.

— Как да постъпя, за Бога? — каза Дъфи.

Олга се наведе напред, натисна пружината в арматурното табло и извади автоматичния „Колт“.

— Един плъх по-малко няма да разплаче никого. Гръмни го, преди да те е гръмнал той.

Уилям погледна с отвращение пистолета и поклати глава.

— Не — рече той. — Мисля, че не бих отишъл толкова далече.

Тя остана неподвижна за миг, после каза:

— Морган е прав. Ти си слаб и страхлив.

Дъфи взе пистолета от нея и го постави обратно в тайника. Загледа се в острия като нож ръб на панталоните си.

— Няма пари, заради които си струва да се убие — рече. — Ако двамата с тебе ще я караме заедно, трябва да разсъждаваме по един и същи начин.

Олга сложи ръка на рамото му.

— Май се държа като мръсница — съжали тя.

— Няма нищо — каза той. — Бива си те!

— Не трябва да спираш. Следващият ход е твой.

— Хайде да притиснем Глисън. Ако изцедим малко парички от него, бихме могли да запрашим към крайбрежието. Дали ще ти хареса? Някое красиво, горещо местенце с купища жълт пясък… С истински синьо небе и само ние двамата?

— Звучи прекрасно! — облегна се назад тя.

— За предпочитане е пред това да те гонят ченгетата и да ти пострада хубавото малко задниче. Хайде, скъпа, да наминем при Глисън.

Дъфи запали мотора и излезе от Сентръл Парк, поемайки по Второ Авеню.

— Карай покрай реката — помоли го тя. — Там е приятно.

Той зави наляво при първата удобна възможност и излезе на Белвю Хоспитъл. Движиха се с общия поток до моста Уилямсбърг, след което Дъфи изви волана и се насочиха на изток.

Върнаха се в неговия апартамент точно когато късното слънце се скриваше зад покривите, хвърляйки дълги анемични сенки. Паркираха „Буика“ до бордюра и заедно тръгнаха нагоре по стълбите.

— Като че ли е минало безкрайно много време, откакто пих нещо за последен път — измърмори Уилям.

— Какво ще кажеш да си облечем новите дрехи и да ме поизведеш? — попита Олга.

Той сложи ръка на гърба й и леко я побутна.

— Тези стълби са ужасни, нали? Разбира се, че ще отидем някъде, но първо Глисън!

Отключи вратата на апартамента и влязоха вътре. Тогава Дъфи възкликна:

— О-о!

Стаята беше напълно опустошена. Мебелите бяха преобърнати, чекмеджетата бяха измъкнати и нахвърлени на камара върху пода, а съдържанието им беше разпиляно по килима. Тапицериите бяха разпрани и пълнежът беше изтръскан на купчини. Картините от стените бяха свалени и се търкаляха с разрязани гърбове. Помещението изглеждаше като връхлетяно от торнадо.

— Глисън се опитва да си спести малко пари — тихо рече Дъфи.

Олга обиколи стаята, стъпвайки предпазливо.

— Идеята ти за банката беше отлична…

Уилям кимна. Лицето му бе ожесточено и сурово.

— Ще го науча аз този хитър негодник! — закани се той.

— Време е — отвърна тя. — По-добре се пренеси при мене.

Обгърна с очи безпорядъка.

— Мисля, че няма нищо страшно. Утре трябва да сме изчезнали, така че какво толкова?! — Дъфи отиде в спалнята и хвърли намръщен поглед наоколо. Беше претършувана също толкова старателно, колкото и всекидневната. Имаше много повече боклук, защото дюшеците и възглавниците бяха изтърбушени.

— Любовното ни гнездо е унищожено — появи се на прага Олга.

— Да го вземат дяволите! — изруга Дъфи. — Откраднали са ми уискито. — Бръкна под кревата и издърпа два очукани куфара, посипани с пух. — Размърдай се! — й каза. — Свърши някаква работа за разтуха…

Точно тогава телефонът започна да звъни и той отиде да се обади, оставяйки я да отделя неговите ризи и вещи от общия хаос.

На другия край на линията беше Сам.