Вече е все едно…

Другият го стрелна с очи, после широките му устни се разтегнаха в усмивка.

— Разбира се, че не — отвърна. — Би било непочтено. Рос ми е добър приятел. Нека бъдат двадесет и пет.

Уилям извади пачката, отдели десет банкноти по десет долара и му ги подаде.

— Ще стигнат за няколко дни — рече.

Гилрой се приближи до лампата, преброи парите, прибра ги в джоба си и се ухили още по-широко.

— Колко дълбоко искаш да се покриеш, мистър? — попита той.

— Като прочетеш вестниците, ще разбереш — каза Дъфи. — Ще ми трябва храна, обилна пиячка и телефон.

Гилрой го поведе през зелената врата, слезе три стъпала надолу, мина през една друга украсена със завеса от мъниста, и го вкара в трета, която се намираше в дъното на оскъдно осветения коридор. Стаята беше малка. В нея имаше легло, маса, две кресла и портативно радио.

— Веднага ще ти донеса кльопачка…

— Достатъчно сигурна ли е тази бърлога? — поинтересува се Дъфи.

Гилрой завъртя очи.

— Напълно. Плащам щедро за протекция. Тук копоите няма да те безпокоят.

Той остави Уилям и затвори вратата след себе си. В ъгъла на помещението, поставен върху ниска масичка, се намираше телефонът. Дъфи хвърли поглед към него, присвил замислено устни. Накрая се приближи и започна да набира.

Позна гласът на Глисън.

— Колко неприятно е, че не се сдоби със списъка, когато пречука приятелката ми! — произнесе той, натъртвайки всяка дума.

Чу въздишка на изумление, докато Глисън си поемаше дъх.

— Ах ти, мръсен мошеник! — заговори на пресекулки той. — Какъв е грандиозният ти замисъл? Току-що се връщам от „Ред Рибън“. Парите бяха у мене, а ти въобще не се появи!

— Стига си разигравал комедии! — прекъсна го Дъфи. — Убил си Олга, а натопи мене. Добре, хитро копеле, това няма да ти се размине!…

— Какво по дяволите, искаш да кажеш? — учуди се Глисън. — Коя Олга?

Уилям гледа стената втренчено в продължение на цяла минута, сетне рече:

— Ще дойда. У тебе ли са още мангизите?

— Разбира се — отвърна Глисън.

После Дъфи затвори.

Влезе Гилрой с бутилка уиски, три шишета джинджифилова сода и чаша.

— Храната ти ще е тук след секунда.

Уилям взе уискито и си наля солидна доза. Направи знак с глава, че се отказва от содата, и жадно отпи. Точно тогава на вратата се почука и мършавият тип прекрачи вътре, носейки табла. Постави я на масата и хвърли поглед на Дъфи, преди да излезе.

Уилям седна и започна да яде. Гилрой се размотаваше наблизо и си играеше с радиото.

— Познавах тази жена — обади се най-накрая той.

Дъфи вдигна очи. Натоварената с храна вилица увисна пред устата му.

— Ами?

— Мисля, че е по-добре да се разкараш — каза Гилрой.

Дъфи отпусна вилицата.

— Какво означава това, дявол да го вземе?

— Олга Шан! Аз я познавах…

Уилям отново хвана вилицата.

— Тя беше прекрасно момиче — рече. — Не съм я убил, ако си се жегнал по този повод.

Гилрой неспокойно се раздвижи. Капки пот покриваха горната му устна.

— Така изглежда! — тонът му беше извънредно враждебен.

Дъфи продължи да се храни.

— Една малка мръсница на име Анабел Инглиш й е забила ножа… — поясни той. — Работата е нагласена. Аз съм съвършено чист.

Гилрой извади носна кърпа и грижливо избърса устните си. Стоеше неподвижен, съзерцавайки своите яркожълти обувки.

Дъфи мълчаливо довърши яденето си. После пийна още от уискито и се облегна назад. Запали цигара и издуха две тънки струи дим през ноздрите си.

— Ако си харесвал тази жена колкото мене, мога да си представя как се чувстваш — рече.

Онзи се поотпусна и застана до масата.

— Рос никога досега не ми е изпращал някой негодник — каза той. — Мисля, че сгреших…

— Е, няма нищо — отвърна Уилям.

— Ще ми се да се заема лично с този въпрос. — Гилрой беше забил поглед в розовите си нокти. — Ако имаш нужда от помощ, аз разполагам с добра команда.

— Трябва да се оправя сам — усмихна се Дъфи.

— Естествено, естествено — закима с глава негърът. — Все пак не може ти да опираш винаги пешкира.

— Ще запомня предложението — рече Дъфи, изправяйки се. — Не е изключено да ми се наложи да се възползвам от него.

Той тръгна към вратата, сетне погледна през рамо.

— Говори ли се вече по улиците за случая?

— Да, горещите клюки са бързи — кимна Гилрой.

На устните на Дъфи се появи тънка, жестока усмивка.

— Няма да предприемам нищо засега — каза. — Ще се върна скоро.

Отиде в гаража, качи се в „Буика“ и се понесе към апартамента на Анабел. Паркира по-нагоре в една странична улица и измина пеша обратния път. При входа, който водеше за галерията с органа, се спря. На ъгъла се виждаше полицай с фуражка, застанал под уличната лампа. Бързо се обърна и се върна отново при „Буика“. Отвори го и седна вътре, държейки под око полицая. Дъждът беше престанал, но паважът бе все още мокър и блестеше от уличното осветление. Не след дълго ченгето се махна и Дъфи пак отиде до входа. Отключи вратата с ключа, който продължаваше да пази, и безшумно се изкачи по стълбите.