Вече е все едно…

— Защо не? — ухили се онзи. — Клив от доста време не е пречуквал някого.

— Да, точно така — съгласи се малчото. От доста време… Да, добре, виж му сметката.

Клив бавно се извърна към Дъфи, който стоеше близо до стената. Лицето на Уилям беше напрегнато. Той леко издаде напред брадата си — мускулите на врата му изведнъж се бяха втвърдили.

— Дай му да се разбере! — намеси се Анабел от пода.

Клив и дребосъкът едновременно завъртяха глави в нейната посока. Дъфи угаси светлината приклекна и се хвърли наляво. Беше запомнил точно местоположението на кабелите, които захранваха двата лампиона. Посегна към тях, не напипа нищо, посегна повторно, улови ги и дръпна рязко. Почувства как те се провлачиха свободно.

— Не стреляйте! — нареди джуджето с режещ глас. — Само ченгетата ни липсват тук. Клив, застани до вратата! Аз ще запаля лампата.

Дъфи се ухили. Изправи се, като се ослушваше и за най-слабия звук. Тъмнината го караше да се усеща мъж.

— Слизам долу — обади се Джо.

— Почакай! — възпря го малкият тип. — Ще ти кажа кога…

Уилям безшумно тръгна към дребосъка. Щом прецени, че се е приближил достатъчно, спря. Съвсем близо до себе си чу стържене от кибритена клечка. Нагласи се и когато клечката лумна, цапардоса малчото точно в центъра на физиономията. Пламъчето падна на килима и угасна. С три бързи стъпки той се отдалечи от джуджето, което лежеше на пода след сблъсък с един стол. Джо стреля само веднъж. Беше доста точен. Дъфи долови прелитането на куршума покрай ръкава си.

Движейки се към вратата, той налетя на Клив. Хлапакът нададе пронизителен вик, но търсещите ръце на Уилям докопаха главата му и жестоко я фраснаха в стената. Онзи омекна.

— Побързай, Джо! — каза дребосъкът с изненадваща паника в гласа. — Той спипа Клив…

— Какво, по дяволите, мислиш, че мога да направя? Не виждам! — отвърна другият.

Хванал момчето за предницата на ризата, Дъфи рязко отвори вратата и излезе в коридора, влачейки го след себе си. Антрето тънеше в мрак. Той се върна със скок до вратата, намери ключа от външната врата и го превъртя. Тогава драсна клечка кибрит и перна с пръст копчето на електрическата лампа.

Клив лежеше като безформена маса, зашеметен. Неговите незрящи очи бяха втренчени в Дъфи. Той прерови джобовете му, откри банкнотите и бележника и ги прибра у себе си. После се изправи.

— Май ти дължа нещичко — рече тихо и като постави ходилото си върху обърнатото нагоре лице на Клив, натисна силно, бавно извивайки пета. Онзи се вкопчи с нокти в крака му и започна да пищи. — Ето, „сестричке“, отдавна си си го заслужил! — Дъфи прехвърли цялата си тежест върху дясното стъпало и рязко завъртя ток. Разнесе се хрущене и обувката му хлътна. Крясъците на Клив секнаха. Уилям се дръпна встрани, като изтри веднъж, сетне още веднъж крака си в мекия килим, оставяйки две дълги червени резки. Отвори входната врата, прекрачи навън в коридора и побягна надолу по стълбите, без да чака асансьора. Смътно се чуваше глухото бумтене от блъскащото по вратата рамо на Джо.

Излезе на улицата. Пак беше заваляло. Въздухът беше тежък и много задушен. Притича до „Буика“, дръпна вратата и се качи. После рязко потегли.

Улиците бяха по-малко натоварени. Върна се обратно в „Бронкс“ за два пъти по-кратко време. Остави колата в гаража и се спусна по стълбите към сутерена. Почука на вратата. Отключи я Гилрой. Едрите бели зъби на негъра блеснаха.

— Добре ли си? — попита той.

Дъфи кимна.

— Ела да пийнем — рече.

Гилрой го последва по коридора до тясната стаичка. Уилям седна на кревата и бутна шапката си назад към тила. Негърът приготви напитките, пристъпи напред и му подаде чашата. Застана в очакване. Лицето му беше сънено, но любопитно.

Дъфи разходи замислен поглед по него и се почеса по бузата, предизвиквайки лек стържещ звук. Накрая рече:

— Навярно ще ти хареса да се включиш в играта.

Гилрой повдигна рамене.

— Може би — отвърна. — В момента нямам никакво отношение към нея.

— Тази вечер очистиха Глисън — каза Дъфи, разклащайки уискито в чашата си. — Бях там, а също и бандата на Морган и съпругата на Глисън. Тя го застреля и се опита да го лепне на мене.

Очите на Гилрой се преобърнаха в орбитите си.

— Ще го припишат на твоя милост без проблеми — заключи той.

— Разбира се. Имат си причина. Задържам изнудване за един милион долара! — Дъфи извади бележника от джоба си и го хвърли на масата. Гилрой го взе, заинтригуван, и го заразглежда. Виждаше се, че не му говори нищо.

Уилям се зае да обяснява. Негърът седеше и слушаше, полупритворил черните си очи. Устните му бяха стиснати.

— Трябва да бъдеш внимателен! — рече в крайна сметка.

— Знам — каза Дъфи. Изправи се и започна да обикаля малката стая. — Ако Олга беше тук, щях да изчезна, но къде, по дяволите, да се дяна сега?

Гилрой прекара палеца си през страниците на тефтерчето.

— Няма да стигнеш далеч — предположи той.

Дъфи сви рамене.

— Не съм сигурен — рече. — Възможно е…

— Да не би да смяташ да продължиш?

Уилям спря да снове и се закова на място. Погледна строго Гилрой.

— Това до голяма степен зависи от тебе.

— Каква е моята роля? — запита негърът.