Вече е все едно…

Дъфи се подчини. Анабел влезе вътре на светло. Лицето й беше силно пребледняло и имаше охлузен, ръбест вид. Приличаше на стогодишна жена, която стои насреща му с преливащи от омраза очи. Глисън пъхна пистолета на Дъфи в задния си джоб, след което пристъпи напред и прибра пачката банкноти от него. Озари го едва доловима усмивка.

— Много лошо!… — подметна той.

Уилям продължаваше да фиксира Анабел.

— По-добре стреляй. Ще те убия, ако ми паднеш! — процеди през зъби с напълно безучастен тон.

— Сядай! — отвърна му тя.

Дъфи седна, защото искаше, а не защото му бяха наредили.

— Включи радиото — обърна се Анабел към Глисън.

Той я погледна, поколеба се, после се запъти към радиото, което се намираше вдясно зад Уилям. Щом Глисън се обърна с гръб, Дъфи видя как Анабел се напрегна. Очите й сякаш се замъглиха и зъбите й се показаха изпод устните. Зяпаше в нея, недоумяващ, сетне изведнъж се досети и нададе вик. Тя стреля два пъти в Глисън. Револверът излая веднъж, още веднъж… Мъжът се изви. Лицето му беше разкривено, очите му — смаяни, невярващи, ужасени. След това се строполи, повличайки радиото със себе си.

— Не мърдай! — рече Анабел, обръщайки револвера срещу Дъфи.

Той остана напълно неподвижен, втренчен в Глисън.

— Бедни нещастнико… — отрони се от изтръпналите му устни.

— Отдавна чаках шанс да се отърва от този боклук заяви Анабел. Изричаше злобно всяка дума.

— За това изпълнение ще те изпекат на стола — хладно каза Дъфи.

— Така ли мислиш? — засмя се тя. — Нима не разбираш? Гледай само как ще запиша всичко на твоя сметка. — Отиде до пистолета на Глисън, който лежеше на пода, и го вдигна. После се отдалечи заднишком от Уилям. — Допада ми перспективата да те застрелям рече му. — Така че направи някакъв опит, ако ти е омръзнал животът…

Анабел старателно избърса тридесет и осем калибровото оръжие в полата си и го подхвърли до трупа.

— Това ще бъде „твоят“ револвер — уведоми го тя, като го държеше на прицел с автоматичния пистолет на Глисън.

— И какво? — ухили се Дъфи.

— Не вдяваш ли? — попита Анабел. — Сега ще те убия. Полицията ще те намери. Гръмнала съм те при самоотбрана, след като си очистил Глисън. Не смяташ ли, че съм хитра?

Уилям тежко се надигна от стола.

— Ти си смахната — безстрастно отвърна той и тръгна насреща й.

Тя изчака да стигне на няколко ярда от нея и тогава дръпна спусъка. Гримасата откриваше зъбите й, а устата й се бе покрила с малки бели мехурчета пяна. „Щрак… щрак… щрак!“ — се разнесе от автоматичния пистолет. В този момент Дъфи го хвана и го изтръгна от нейната ръка.

— Бях извадил пълнителя, преди да дойдеш — спокойно каза той и я зашлеви през лицето с всичката сила, която успя да събере.

Анабел се блъсна в стената, свлече се на пода и се търкулна на една страна. Започна да крещи с остър, пронизителен глас, който подейства на Дъфи като електрошок. От балкона с органа някой грубо се обади:

— Млъкни, не те е пребил! Беше просто един шамар…

Тринадесета глава

— Как, по дяволите, се слиза от този полог? — попита джуджето.

Дъфи погледна към него, после към Клив и накрая към Джо. Клив и Джо държаха с небрежен вид револвери.

— Със скок — отвърна Дъфи. Той отиде при бюфета и започна да си налива питие.

Анабел се надигна, притисна се до стената и се вторачи в тримата на балкона.

Дребното човече прехвърли късите си крачка през парапета и се остави да падне. Приземи се на рамо с глухо тупване. Стана внимателно и изруга. После каза:

— Ти слез долу, Клив, а ти Джо, дръж под око тези пиленца и ги опушкай, ако започнат да буйстват. Нали ме чу, Джо? Рекох да ги гръмнеш, ако започнат да буйстват!

Джо се наведе от балкона и погледна надолу. Изглеждаше леко уморен.

— Да, чух те — каза. — Нащрек съм.

Клив тромаво се спусна от балкона, оставяйки черни следи по стената с върховете на обувките си.

Дъфи отпи от уискито и се почувства по-добре.

— Друг път не си се срещал с тези двамата, нали? — обърна се той към малчото. — Онзи изстиващият там беше Мърей Глисън, а червенокосата, дето седи на пода, демонстрирайки всичките си прелести, е Анабел.

Дребосъкът се ухили и рече:

— Боже, Боже, значи напредваш, а?

— Да — отвърна Уилям. — Е, щом като вече сте тук, по-нататък какво?

Клив се приближи до Глисън, преобърна го и го претърси. Намери тестето банкноти и бележника джобен формат. Занесе ги на малкия тип. Двамата съсредоточено се вгледаха в тефтерчето.

Дъфи загуби интерес към тях и пристъпи към Анабел. Заговори й съвсем тихо:

— Когато уби Олга, ти мина всякакви граници. Ще те разоблича дори да са ми необходими сто години за тази цел.

Тя се озъби и го заплю. Той вдигна ръка, погледна я, после направи крачка назад.

— Време ти е да се запознаеш със смъртта — каза той.

Джуджето протегна бележника към Клив и му рече:

— Би ли го пазил у себе си?

Хлапакът отговори утвърдително.

— По-добре му дай да търкаля обръчи — обади се Дъфи.

Дребосъкът го стрелна неодобрително с очи:

— Предишния път те предупредих да не му се подиграваш!…

— Ще му видя сметката на този гад! — заяви Клив.

Джуджето се почеса по главата, после вдигна поглед към Джо.

— Чу ли?