Вече е все едно…

— Ох, за какъв ме смяташ? Прибирам се вкъщи. Чуй, палавнико, а какво ще каже Алис? Не съм се свъртял у дома цяла седмица.

Дъфи беше сигурен, че Мак’Гайър е пиян.

— Аз ще се оправя с Алис — отвърна. — Тръгвай и гледай да си бърз. — Той затвори, когато другият започна отново да протестира.

— Има десетина Даниъл Моргановци в указателя — обади се Анабел Инглиш.

— Добре — отговори Дъфи. — Ще го намеря — приближи се към нея. — Забрави вече тази история… Остави я на мене. Утре ще ти позвъня и ще ти съобщя как е минало всичко. — Той замълча, вгледан в нейните синьо-сиви очи. — Съвсем сама ли живееш тук?

Тя кимна.

— Освободих прислужницата за цялата вечер. Не желаех да вижда Кетли.

— Не се ли страхуваш?

— Защо да се страхувам? — погледна учудено Анабел.

Дъфи сви рамене.

— Ами просто си помислих, че… — Той изведнъж се ухили насреща й — Да се върна ли при тебе, ако открия проклетия фотоапарат?

Нейните очи му се усмихнаха, но физиономията й остана напълно сериозна, докато клатеше глава.

— Няма да бъда сама…

— Кой е приятелят ти?

Тя бавно тръгна към вратата. Уилям наблюдаваше как гладките й мускули се движат под зеления халат. Разбра, че отдолу няма нищо. Анабел погледна през рамо.

— Смятам, че сега е най-добре да си вървиш — рече му. — Чувала съм, че на вас, вестникарите, ви хрумвали странни идеи, когато останете насаме с някое момиче.

Дъфи се огледа за шапката си и я забеляза близо до канапето.

— И какво от това? — отвърна, докато се насочваше към вратата. Двамата стояха съвсем плътно, фиксирайки се взаимно. — От какво, по дяволите, трябва да се оплаква едно маце, ако някой си поиска? Нима не му правят комплимент по този начин, а? Мога само да предполагам как биха се чувствали жените, ако не постъпвахме така от време на време!

Тя отвори вратата и той мина покрай нея. Спря се на прага и я изгледа отново.

— Ами лека нощ, сладурче! — каза й, ухилен широко. — Приятни сънища… Ще свърша това-онова заради тебе.

Докато притваряше полека вратата, Анабел не откъсна очи от неговите. После, когато почти я беше затворила, тя се облегна напред.

— Дъфи ли каза, че ти е името?

— Да!

— И само толкова ли?

— Бил Дъфи, ако не възразяваш.

— Хубаво име! — подпря се на рамката на вратата, която притисна закръгленото й бедро.

Дъфи стоеше и се настройваше на „къси вълни“.

— Това е старинно фамилно име — скромно рече той и се засмя.

— Така ли? — повдигна вежди тя.

Уилям пристъпи към нея и се облегна на стената, докосвайки рамото й.

— Ние от рода Дъфи си падаме по червенокосите — каза.

Брадичката й се вирна. Устните й приканваха неговите.

— Така ли? — повтори Анабел.

Устите им се сляха. Една дълга зелена ръка се плъзна около врата му и притегли главата му надолу. Тя не затвори очите си и когато надзърна в тях, на Дъфи му се прииска да се отскубне, само че го държаха здраво. Те вещаеха буря, изпълнени с диво желание. Стоеше, притиснал устни към нейните, слисан от свирепата й пламенност. Внезапно зъбите й се забиха в неговата горна устна. Болката го прониза и той грубо я отблъсна, като изпсува сърдито. Анабел остана втренчена в него. Червеникавозлатистата й коса беше разрошена, а очите й се бяха разширили потъмнели като градоносен облак от страстта. Направи крачка назад и тръшна вратата под носа му.

Дъфи не помръдваше, внимателно бършейки устата си с носната кърпа. „Някой ден тази кукла ще си позволи да стигне докрай — рече си — и тогава направо ще изяде някого.“

Отиде бавно до асансьора и натисна копчето. Устната му започваше вече да се подува. Застана пред решетката и зачака качването на кабината. „Боже мой — възкликна мислено. — Каква ужасна нощ!“

Докато асансьорната клетка плавно се издигаше, той съзря проснато върху нея обезобразеното тяло на някакъв мъж. Проследи с поглед покрива на кабината, който безшумно мина покрай него, понесъл зловещия си товар, после тя спря на етажа — празна.

Уилям замря, усещайки как цялото му тяло започва да се облива в пот. „Леле, леле!“ беше единственото, което успя да каже, след което се върна при вратата на апартамента и заудря по нея.

Трета глава

Жената изобщо не бързаше да отваря. Единствено това, че Дъфи залепи палеца си за звънеца в продължение на няколко протяжни минути, я накара да се появи. Беше сложила осигурителната верига на вратата. Уилям си помисли, че моментът е дяволски неподходящ, за да започва флирт през разни запънати синджири, но остави нещата да се развиват от само себе си.

Анабел понечи да затвори вратата, щом видя кой е, но Дъфи я изпревари и пъхна върха на обувката си.

— Слушай, веселячке — каза й, — отвори и се дръж като възрастен човек. До самия ти праг има труп.

— Най-искрено вярвам, че или си изпечен хитрец, или си много, много пиян — отвърна тя, дишайки тежко.

Дъфи се облегна с цялата си тежест на вратата и притисна лице към тесния процеп.

— Кетли е на покрива на асансьора. На пръв поглед човек би казал, че го е взел направо от партера.

Видя как очите й се облещиха, веднага след което тя се закиска. Би й простил, ако беше изпищяла, дори ако беше припаднала, но нейният смях го влуди. Той отстъпи крачка назад.