Вихърът на Жътваря

Атри-Преда Биват бе заповядала на силите си да се изтеглят от морското дъно. Обратно на твърда земя. Победата им в този ден бе станал горчива, с вкус на страх. Нова проклета армия и беше ясно, че са решени да се бият срещу изтощените й, уязвени и капнали сили. Позволи си няколко мига на безмълвен гняв от тази несправедливост, преди да се овладее и да си наложи отговорността на командването.

Щяха да се бият с кураж и доблест, макар че докато варварите врагове се трупаха, разбираше, че ще е безнадеждно. Седемдесет хиляди, може би и повече. Онези, които бяха слезли на северния бряг, но също тъй може би и съюзниците на Болкандо според слуховете. Върнали се бяха тук на север — но защо? За да се съюзят с оулите? Но за това главната им армия бе дошла твърде късно. Биват бе постигнала онова, за което бе тръгнала; направила бе онова, което й бе заповядано. Беше ликвидирала оулите.

Седемдесет хиляди или двеста хиляди. Унищожението на Биват и армията й. Нито едното, нито другото не беше важно в голямата схема. Ледерийската империя щеше да отхвърли тези нови нашественици. Не успееше ли, щеше да ги откупи от Болкандо; всъщност щяха да ги обърнат и да сключат съюз, който да помете пограничните кралства във вълни жестока касапница.

Може би, изведнъж осъзна тя, имаше изход от това… Огледа се, видя един от своите Финади и се приближи до него.

— Подгответе делегация, Финад. Ще търсим примирие с този нов враг.

— Слушам. — Мъжът затича.

— Атри-Преда!

Биват се обърна и видя приближаващия се Брол Хандар. Надзорникът този път изобщо не приличаше на имперски управител. Беше покрит с мръсотия, от меча му капеше кръв.

— Изглежда, че не сме закъснели много все пак.

— Това не са оули, Надзорник.

— Виждам го съвсем ясно. И също така разбирам, Атри-Преда, че двамата с вас днес ще умрем. — Замълча, след което се изсмя горчиво. — Помните ли, Биват, как ме предупреждавахте, че Летур Аникт иска да ме убие. Но ето, стигнах с вас и армията ви чак дотук…

— Надзорник — прекъсна го тя. — Факторът беше внедрил десет наемни убийци в силите ми. Всички са мъртви.

Очите му бавно се разшириха. Биват продължи:

— Помните ли високия войник, който често стоеше до вас? Възложих му задачата да ви пази жив и той изпълни всичко, което му заповядах. За жалост, Надзорник, убедена съм, че скоро ще се провали. — „Освен ако не успеем да се договорим за изход.“

Обърна се отново към настъпващата армия. Вече вдигаха знамена. Съвсем малко, и едни и същи. Биват примижа към следобедното слънце.

И позна знамената.

Изстина отвътре.

— Много лошо.

— Атри-Преда?

— Познавам тези знамена, Надзорник. Преговори няма да има. Никакъв шанс да се предадем.

— Тези воини са същите, които вдигаха каменните грамади — каза след миг Брол Хандар.

— Да.

— Значи са били с нас от доста време.

— Най-малкото съгледвачите им, Надзорник. По-дълго, отколкото мислите.

— Атри-Преда.

Тя се обърна към него. Взря се в мрачното му лице.

— Надзорник?

— Добра смърт, Биват.

— Така смятам. И на вас. Добра смърт, Брол Хандар.

Брол се отдалечи от нея и се запровира през войнишките редици, без да откъсва очи от един определен боец. Висок, с ведро лице, което сега бе зацапано с кал.

Тайст Едур срещна погледа му и отвърна на леката му усмивка.

— Надзорник, виждам, че сте имали чудесен ден.

— Виждам същото и при вас, и както изглежда, ще има още — отвърна Брол.

— Да, но ви казвам едно: напълно доволен съм. Сега поне ще има здрава почва под мен.

Надзорникът мислеше само да благодари на войника, че го е опазил жив толкова дълго. Но замълча.

Войникът се потърка по лицето и рече:

— Сър, вашите арапаи ви чакат, несъмнено. Вижте, врагът се приготвя.

И да, точно това чакаше Брол Хандар.

— Моите арапаи ще се бият достатъчно добре и без мен, ледериецо. Бих искал да ви помоля за едно последно благодеяние.

— Тогава помолете, сър.

— Бих искал да помоля за привилегията да се бия до вас. Докато паднем.

Ведрите очи на мъжа бавно се разшириха, после изведнъж усмивката се върна.

— Изберете тогава, Надзорник. От дясната ми страна или от лявата.

Брол Хандар избра лявата страна. Колкото до това, че флангът му оставаше незащитен — беше му все едно.

Тази истина, кой знае защо, го задоволи.

По същото време в град Дрийн кипеше метеж из цялата северна половина на града и се разпространяваше и в по-богатите южни квартали.

Венит Сатад получи незабавна аудиенция с Фактор Летур Аникт. Той го чакаше застанал пред писалището си, кръглото му лице лъщеше от пот. В очите му Сатад видя нещо като насмешка, мъчеща се да надмогне потреса от внезапното разбиране. Продължи напред, без да избързва, без колебание. По-скоро крачеше със спокойна решимост.

И заби нож в лявото око на Фактора, дълбоко в мозъка.

Тежестта на Летур Аникт, докато рухваше, изтръгна оръжието.

Венит Сатад се наведе да избърше острието в копринения халат на Фактора. След това се изправи, обърна се към вратата и излезе.

Летур Аникт имаше жена. Имаше деца. Имаше охрана, но Орбин Търсача на истината се бе погрижил за тях.

Венит Сатад се отправи да премахне всичките му наследници.