Вихърът на Жътваря

Торент гледаше онемял и не знаеше какво да мисли. Жените от двете страни на самотния мъж бяха ужасяващи. Онази, която току-що бе проговорила — на някакъв пъклен чуждоземен език — бе като привидение от момчешки кошмар. Гибел и чувственост, кръвожадност, от която дъхът на Торент секваше — а със секването на дъха губеше и целия си кураж. Губеше мъжеството си.

Другата жена, тъмнокожа, ниска, но жилава, загърната в кожи на пантера. Синкавочерната лъскавина на кожата на звяра сякаш бе отразена в очите й под грубоватото чело. Шаман, вещица, да. Най-ужасна вещица.

Мъжът бе от нейната раса — приликите в лицата им бяха неоспорими, както и ниският им ръст, и кривите им крака. Но колкото и да го плашеха жените, твърдостта в изражението на воина направо смразяваше душата му.

По-високата жена, чието лице бе нашарено с бяла боя, погледна Торент и заговори завалено на търговската реч:

— Вие все още живи. Заради жертва на онзи воин. — Кимна към дивака с кремъчния му меч. — Но той още не решил. Ти разбира?

Торент кимна.

Мъжът каза нещо и жената с бялото лице извърна поглед, присвила очи. После погледът й се спря на торбата, която Торент все още държеше, провиснала от каишката в лявата му ръка. Посочи я.

— Какво носиш?

Младият оул примига, после погледна кожената торба. Сви рамене и я захвърли настрани.

— Писаници. Той рисуваше много думи, като жена. Но не беше страхливец, за какъвто го мислех. Не беше.

— Писаници? Кой той?

Торент усети, че по страните му се стичат сълзи. Избърса ги с ръка и каза:

— Конният воин. Мезла.

Хетан видя как при тази дума съпругът й бавно извърна глава, видя как се спряха очите му на младия оулски воин, видя осъзнаването, изсипало се на водопад и замръзнало на лицето на Туул, последвано от ужасен вик, щом той вдигна ръце към лицето си и падна на колене.

И тя изведнъж се озова до него, сгуши главата му до корема си, щом от устата му се изтръгна нов разкъсващ ушите вик и той задраска с нокти лицето си.

Оулът гледаше всичко това потресен.

Воини баргасти тичаха от прииждащата зад тях линия, младите, извадили своите древни криви мечове, най-обичните за Туул, който гледаше на всички тях като на свои деца. С лица, изпълнени с тревога, със страх, всички се спуснаха към Туул.

Хетан вдигна ръка и ги спря.

До тях двамата, придърпала кожата от пантера около раменете си, вече бе Килава Онасс. Сестрата на нейния съпруг, чието сърце таеше повече скръб и тъга, отколкото можеше да проумее Хетан, която ридаеше всяка нощ все едно ритуал някакъв й го налагаше с всеки залез. Която излизаше извън стана и запяваше безсловесните си песни на нощното небе — песни, които караха ай да вият с гласове на траур и скръб.

Сега тя стоеше вдясно от брат си. Но не посегна с ръка, дори не хвърли на Туул съчувствен поглед. Вместо това тъмните й очи оглеждаха ледерийската армия.

— Подготвят се за нас — рече тя. — Тайст Едур се включват в редиците им. Конницата чака по бреговата линия. Онос Т’уулан, губим време. Знаеш, че трябва да тръгна. Много скоро.

Туул се издърпа от прегръдката на Хетан. Изправи се, без нищо да каже, и тръгна.

Натам, където бе паднал приятелят му.

Воинът оул направи половин стъпка към него.

— Не! — извика и извърна умоляващо очите си към Хетан. — Той не трябва! Мезла — били са приятели, нали? Моля те, не трябва!

Туул продължи напред.

— Моля те! Те изрязаха лицето му!

Хетан потръпна.

— Той знае.

И тогава Туул спря, погледна назад и срещна очите на Хетан.

— Обич моя — изхриптя гласът му. — Не разбирам.

Тя само поклати глава.

— Те го предадоха — продължи Туул. — И все пак, виж. Днес. Той препусна срещу врага им.

— За да спаси живота на тези деца — каза Хетан. — Да.

— Не разбирам.

— Разказвал си ми много за своя приятел, съпруже. За Ток-младши. За доблестта в него. Питам те: можеше ли да не го направи?

Сърцето й едва не се пръсна, когато се взря в любимия си. Тези Имасс не можеха да скрият нищо от онова, което изпитваха. Нямаха никакви маски, горчивия дар на другите, в това число и нейните баргасти. И бяха без задръжки, без контрол, което позволяваше скръбта да нарани душата по-дълбоко от всичко, което Хетан можеше да си въобрази. „Както със скръб, така и с любов. Така и с приятелство. Така и с вярност, уви.“

— Ще живеят — рече Туул.

Тя кимна.

Съпругът й се обърна и продължи ужасния си път.

Килава изсумтя нетърпеливо.

Хетан отиде до кожената торба, която бе захвърлил младият воин. Вдигна я, преметна я през рамо.

— Килава. Гадателко на кости. Поведи баргастите в тази битка. Аз отивам при своя съпруг.

— Но те няма да…

— Не говори глупости. Самият ужас ще гарантира подчинението им. Освен това, колкото по-скоро привършат с избиването, толкова по-скоро ще ни оставиш.

Внезапната й усмивка оголи зъби на пантера.

Хетан се смрази. „Благодаря на духовете, че се усмихваш толкова рядко, Килава.“