Вихърът на Жътваря

Единственото му око примижа и той се загледа в приближаващата се линия — да, идваха насам. „Не са ледерии — не виждам знамена, нищо. Не, не са ледерии.“

Пак погледна към копиеносците, които вече тичаха към тях. Все още на сто разтега.

Последен поглед надолу, към скупчилите се, плачещи или онемели деца — и той отвърза от седлото кожената торба с поемите си.

— Торент! — Хвърли торбата на младия воин и той я улови. Лицето му бе зацапано от кал и сълзи, очите — широко отворени и неразбиращи.

Ток посочи далечната линия.

— Виждаш ли? Армия. Не са ледерии. Не говореха ли нещо за Болкандо и техни съюзници? Торент, чуй ме, проклет да си! Ти си последният — ти и тези деца. Вземи ги, Торент — отведи ги и ако все още е останал дух покровител на твоя народ, то това няма да е последният ден на оулите. Разбираш ли?

— Но…

— Торент — просто го направи, проклет да си! — Ток Анастер, последният от Сивите мечове на Елингарт, мезла, свали лъка си и сложи първата увенчана с кремък стрела на тетивата от черво. — Мога да ти спечеля малко време — но трябва да тръгнеш веднага!

И уви юздите около рога на седлото, натисна с колене и се наведе напред, и препусна — срещу ледерийските копиеносци.

Кал се разхвърча, щом конят се изпъна и се понесе в галоп. „Дъх на Гуглата, няма да е лесно.“

На петдесет разтега от войниците се надигна на стремената и пусна първата стрела.

Морското дъно, по което Торент поведе децата, бе полегат склон, издигащ се натам, където беше войската — тъмната маса човешки фигури бавно се приближаваше. Никакви знамена, нищо, което да издаде кои са, но той забеляза, че не напредват в редици. Просто безредно множество, както щяха да настъпват оулите или ак’рините, или равнинните племена на д’расиланите на юг.

Ако тази армия беше на едно от двете съперничещи племена, то Торент най-вероятно водеше тези деца към тяхната смърт. „Тъй да бъде, ние вече бездруго сме мъртви.“

Нови десет крачки в лепкавата кал и той забави ход, децата се струпаха около него. С една ръка на главата на едно от децата, Торент се спря и се обърна.

Ток Анастер заслужаваше това. Свидетел. Торент не беше вярвал, че е останал кураж у този чужденец. Беше сгрешил.

Конят беше нещастен. Ток беше нещастен. Войник беше доскоро, но вече не. Млад беше доскоро — чувствал се беше млад — и това бе подхранвало огъня на душата му. Дори парчето нажежен камък, обезобразило красивото му лице, да не говорим за окото, не се беше оказало достатъчно, за да го лиши от чувството за неуязвимост.

Пленничеството на Домина бе променило всичко това. Постоянните изтезания над кости и плът, изкривеното им зарастване всеки път след това, оковаването на душата му, докато дори собствените му писъци бяха започнали да звучат като музика — това му бе отнело младежката вяра, отнело я бе дотолкова, че дори носталгията не будеше спомени за нищо освен болка.

Възкръсването в тялото на друг човек уж трябваше да му даде всичко, което обещаваше един нов живот. Но отвътре той си беше останал Ток-младши. Който някога беше войник, но вече не беше.

Животът със Сивите мечове не бе променил това. Стигнали бяха до тази земя, привлечени от Вълците с техните дарове на смътни видения, на мътни пророчества, породени в объркани сънища: някакъв огромен пожар ги очакваше — битка, където те щяха да са нужни, ужасно нужни.

Не редом с оулите, както се бе оказало.

Най-фатална грешка в преценката. Неподходящите съюзници. Погрешната война.

Ток бездруго никога не беше вярвал на боговете. На никой бог. Всъщност списъкът на онези, на които наистина вярваше след всичко, през което беше преминал, бе отчайващо къс.

„Татърсейл. Гъноуз Паран. Грънтъл.“

„Туул.“

Магьосница, един капитан, един охранител на керван и един проклет Т’лан Имасс.

Конната му атака беше бавна, тромава, мудна. Изправен, стиснал с колене коня, Ток запращаше стрела след стрела срещу леките пешаци — макар да знаеше, че е безнадеждно.

Чу писъци. Останал само с две стрели, той се надигна по-нависоко на стремената, изпънал тетивата…

И видя смаян, че стрелите му не са отишли напразно. Нито една. Осем пешаци бяха паднали.

Изпрати нова, тя изсъска във въздуха и порази един в челото, каменният връх проби през бронза и костта.

„Последната стрела.“

„Богове…“

Изведнъж се озова сред ледериите. Заби почти от упор последната стрела в гърдите на някаква жена.

Копие раздра левия му крак, преряза и се заби в хълбока на коня. Животното изцвили и се хвърли напред…

Ток захвърли лъка, извади ятагана от ножницата… „проклятие, трябваше да си взема щит“ — и засече, за да отблъсне забиващите копия.

Конят му се издърпа на чисто. И щеше да препусне право към ледерийските редици на двеста разтега напред, но Ток сграбчи юздите и рязко го обърна.

И се озова срещу копиеносците — гонеха го.

Две копия се забиха в коня му, едното под плешката, другото дълбоко в корема.

Конят изцвили жално, залитна и падна, задните му крака се оплетоха в изсипалите се вътрешности, всеки отчаян ритник изтръгваше още от разтворената кухина. С вдигнати високо крака, Ток успя да скочи от седлото.