Вихърът на Жътваря

Тръгна на юг, в и извън ивиците сянка и светлина, стъпките му бяха в ритъм с въртенето на верижката. На гърба му беше привързан рог и лък от кръвно дърво, без тетива. На дясното му бедро имаше колчан със стрели от кръвно дърво и с пера от ястреб. Сгушените в натъпканата с мъх основа на колчана върхове на стрелите бяха железни, с форма на сълза и с жлебове: ръбовете на всяко острие оформяха Х. В добавка към това оръжие носеше на кожения си колан проста рапира в обкована със сребро ножница от коруба на костенурка. Ножницата и стягащите я пръстени бяха увити с овча кожа, за да заглушава шума, докато мъжът крачеше. От друга страна, всички тези мерки за безшумен вървеж бяха подронени от въртящата се потракваща верижка.

Следобедът гаснеше. Мъжът вървеше все на юг и на юг. И през цялото време верижката се въртеше, пръстените тракваха, щом се удареха един в друг, после се завъртаха отново.

По здрач мъжът стигна до една скална издатина с изглед към по-широка долина, клекна и зачака. Верижката свистеше, пръстените потракваха.

Някъде след още две хиляди завъртания пръстените изтракаха и спряха, стиснати в десния му юмрук. Очите на мъжа бяха доловили движение в западния край на прохода. Мъжът прибра верижката с пръстените в кесийката под ризата си и се изправи.

И започна дългото си спускане.

Чародеите на Оникса, най-чистокръвните, отдавна бяха престанали да се борят срещу ограниченията на затвора, в който се бяха затворили сами. Древността и безбройните традиции, поддържани с цел тя да се съхрани, бяха веригите и прангите, които бяха приели. Да приемеш, казваха те, означава да схванеш важността на отговорността; и ако можеше да съществува такова нещо като светски бог, то за обитателите на Андара, последните последователи и поклонници на Чернокрилия господар, името на този бог беше Отговорност. През десетилетията от ледерийското завоевание насам отговорността бе започнала да съперничи на самия Чернокрил господар.

Младият стрелец — само деветнадесетгодишен — не беше единственият, който отхвърляше безжизнените старомодни порядки на Чародеите на Оникса. И като мнозина свои съотечественици на подобна възраст — първото поколение, родено след Изгнанието — беше приел за себе си име, което в пълна мяра говореше за това отхвърляне. Клановото име бе изоставено, всякакво ехо от стария език — както простата реч, така и жреческият диалект — забравено. Неговият клан вече бе кланът на Изгнаниците.

Въпреки всичките напъни за независимост обаче пряката команда, дадена от Ордант Брид, Риви Господар на Скалата сред Ордена на Оникса, не можеше да се пренебрегне.

И тъй, младият воин, Клип от Изгнаниците, излезе от вечно сумрачния манастир на Андара, изкатери се по безкрайната стена на стръмнината и най-сетне стъпи в омразната слънчева светлина и тръгна под заслепените звезди на деня към превала.

Малката група пътници, към които се приближаваше сега, не бяха търговци. Не ги придружаваше керван със стока. Оковани роби не се тътреха след тях. Яздеха ледерийски коне, но въпреки поне тримата ледерии с тях Клип разбра, че това не е имперска делегация. Не, тези бяха бежанци. И ги преследваха.

„И сред тях крачи братът на моя бог.“

Клип се приближи още повече, все още невидим за пътниците, долови носещото се около тях присъствие и изсумтя отвратено.

— Робе на Тайст Едур, кажи ми, не познаваш ли родната си кръв? Ще те освободя, призрако — нещо, което отдавна е трябвало да направиш сам.

— Аз съм свободен — беше съскащият отговор.

— Е, значи си в пълна безопасност от нас.

— Твоята кръв е нечиста.

Клип се усмихна в тъмното.

— Да, аз съм врящ казан от провали. Нерек, ледериец — дори д’расилани.

— И Тайст Андий.

— Тогава поздрави ме, братко.

Хриплив смях.

— Той те е усетил.

— Да не би да се крия от тях, призрако?

— Спрели са и изчакват.

— Можеш ли да се досетиш какво ще им кажа? Можеш ли?

— Ти си безочлив. Нямаш ли капка уважение? Скоро ще се изправиш очи в очи срещу Силхас Руин, Бялата врана.

— Той ще ме извести ли за изгубения си брат? Не, нали? Не го и мислех.

Нов съсък вместо смях.

— Колко странно! Вярвам, че ще си допаднете чудесно с онези, с които ти предстои да се срещнеш.

Серен Педак примижа в тъмното. Беше уморена. Всички бяха уморени след дългите дни през прохода. Думите на Силхас Руин, че някой се приближава, ги накараха да спрат до песъчливия бряг на потока. Веднага ги налетяха рояци насекоми. Конете зацвилиха и замятаха опашки.

Тя слезе от коня и последва Силхас Руин през потока. Другите останаха на седлата. Кетъл спеше в ръцете на Удинаас и той като че ли се страхуваше да помръдне, за да не я събуди. Феар Сенгар също се смъкна от коня си, но застана до него и не ги последва.

Серен спря до албиноса Тайст Андий. Вече чуваше странния мляскащ и някак подрънкващ звук, шепнещ някъде зад камънаците. Миг по-късно се появи висока мършава фигура, очертана на фона на сивата скала.

Петно от черен мрак се понесе от едната й страна и увисна пред Силхас Руин.

— Родственик — каза духът.

— Потомък на мои следовници ли, Уидър?

— О, не, Силхас Руин.

Дъхът бавно изсъска от гърдите на Тайст Андий.