Вихърът на Жътваря

Щом дърветата и храстите се смениха с рибарски съборетини, диги и кейове, а след това със защитените със стени имения на елита, тя се отдръпна от перилото и огледа палубата. Видя Таралак Вийд близо до кърмата и отиде при него.

— Вече сме близо. Ледерас е седалището на императора, най-големият и най-богат град на този континент. А вашият поборник все още не иска да излезе на палубата.

— Виждам мостове отпред — подхвърли варваринът.

— Да. Терасите. В града има канали. Казах ли ти за Удавянията?

Мъжът направи гримаса, обърна се отново и се изплю над перилото.

— Те умират без чест, а това ви забавлява. Това ли искаш да види Икариум, Здрач?

— Гневът ще му трябва — отвърна тя тихо.

Таралак Вийд докосна косата си с длани.

— Когато се събуди следващия път, въпросът с решимостта няма да означава нищо. Императорът ще бъде унищожен и вероятно повечето от този бляскав град с него. Ако решиш да гледаш, и ти ще умреш. Както и Томад Сенгар, и Ханради Халаг.

— Уви — отвърна тя, — няма да присъствам, за да видя сблъсъка. Задълженията ми ще ме отведат отново на север, при разлива Фент. — Погледна над рамото му. — Повече от месец път на кон, Таралак Вийд. Достатъчно далече ли ще е?

Той сви рамене.

— Не давам обещания.

— И още нещо — каза тя.

— Какво?

— Той ще се бие, нали?

— Не познаваш Икариум така, както го познавам аз. Той може и да си стои долу, но около него витае възбуда. Някакво очакване вече, различно от всичко, което съм виждал досега. Здрач, той вече е стигнал дотам, че приема проклятието си. Прегърнал го е всъщност. Точи меча си непрекъснато. Смазва тетивата на лъка си. Всяко утро оглежда бронята си за недостатъци. Няма повече въпроси към мен, а това е най-злокобното от всичко.

— Вече ни провали веднъж.

— Имаше… намеса. Това повече не трябва да се случва, освен ако не проявите абсолютно безхаберие.

След плавен завой на реката се откри самият Ледерас, разпрострял се нагоре и назад от северния бряг. Величествените мостове се извиваха в дъги над боядисаните в най-различни цветове сгради, над които се вдигаха бледи пушеци. Куполи и тераси, кули и платформи, с ръбове, замъглени от окъпания в злато дим. Имперските кейове бяха право напред, точно след поредната дига, и първите дромони на флотата вече прибираха весла и подхождаха към пристаните. Десетки хора се трупаха по крайбрежната улица, включително официалната делегация от Вечния домицил, с развети високо знамена и пряпорци. Ян Товис забеляза, че в нея няма едури.

Тихата узурпация на Трайбан Гнол като че ли бе почти приключила. Тя не се изненада. Канцлерът навярно бе започнал да осъществява плановете си много преди крал Езгара Дисканар да изтегли фаталният жребий в тронната зала. „За да осигуря плавен преход — така трябваше да се е оправдал. — Империята е по-голяма от своя владетел и в това е истинската лоялност на канцлера. Винаги и за вечни времена.“ Похвални чувства несъмнено, но истината изобщо не беше толкова ясна. Жаждата за власт беше буря, загърната в облаци, които скриваха всичко за всекиго, освен навярно за самия Трайбан Гнол, който бе в самия център на вихъра. Заблудата му, че държи нещата под свой контрол, никога не беше поставяна на изпитание, но Ян Товис вече вярваше, че това няма да продължи дълго.

В края на краищата Тайст Едур се бяха върнали. Томад Сенгар, Ханради Халаг и тримата бивши бойни главатари на племената, както и над четири хиляди калени в боеве воини, които отдавна бяха оставили лековерието зад гърба си, изгубили го бяха в Калоуз, в Сепик, Немил, по крайбрежието на Периш, Шал-Морзин и Дрифт Авалий, сред неизброимите чужди води, сред мекросите — дълго беше пътуването. Отчаяно…

— Гнездото скоро ще бъде разбишкано — каза Таралак Вийд с наистина много гадна усмивка.

Ян Товис сви рамене.

— Трябваше да се очаква. Дълго отсъствахме.

— Може би вашият император вече е мъртъв. Не виждам нито един Тайст Едур сред множеството.

— Едва ли. К’риснан щяха да го знаят.

— Уведомени от своя бог? Ян Товис, никой дар от бог не идва безплатно. Нещо повече, ако реши, че му е изгодно, никой бог няма да каже нищо на следовниците си. Или ще излъже. Едурите не разбират нищо от това, но ти ме изненадваш. Не е ли в самото естество на вашето божество, този Блуден, да ви заблуждава на всяка крачка?

— Императорът не е мъртъв, Таралак Вийд.

— Значи е само въпрос на време.

— Това го повтаряш непрекъснато.

Той поклати глава.

— Не говоря за Икариум. Говоря за това кога един избраник на бог се проваля. А те винаги се провалят, Здрач. Никога не сме достатъчно добри в очите им. Никога не сме достатъчно верни, никога — достатъчно унизени. Рано или късно ги предаваме, от слабост или от прекалена амбиция. Виждаме пред себе си един град, пълен с мостове, но това, което виждаш ти, и което виждам аз, са различни неща. Не позволявай очите ти да те лъжат — мостовете, които ни очакват, са твърде тесни за смъртни.

Корабът им бавно възви към централния имперски кей като уморен от бреме звяр. Вонята на мътните води направо лютеше на очите. Таралак Вийд плю на ръцете си и отново приглади косата си назад.