Вълка

— Знам за срещата на синдиката — каза Владимир и също се загледа в олтара. — С плана ти няма да излезе нищо. Другите ще го разберат първи. Но накрая и ти ще стигнеш до същия извод.

— Съмнявам се. През всичките години на всичките тези срещи на синдиката ние никога не стигаме до един извод.

— Прекалено голяма хапка сме за теб и за другите банди. Само моите хора са два милиона. А мексиканците? Още половин милион. А терористите, дори самите те не знаят точно колко са. Няма да можете да понесете такива загуби.

Обърнах се към него.

— Аз няма да ви избия всичките. Само тези, които искат да умрат.

Владимир кимна и се завъртя с цялото си тяло към мен.

— Как те наричаха? „Вълка“? Дразни ли те това?

— Не.

— Този прякор напълно ти приляга — каза руснакът. — Дебнеш врага, искаш да разбереш как мисли той, как се държи, как маневрира. И щом се сдобиеш с цялата ти необходима информация… Само че, разбира се, в сегашната ситуация дори и всесилният Вълк ще се изправи срещу твърде много овце.

— Какво искаш? — попитах го.

— Нищо не искам. Дойдох, за да предложа да дам. Двайсет процента от печалбата. Ти и останалите ще трябва само да не се месите. Да ни оставите да свършим цялата работа. А в края на месеца ще си получавате тлъстия чек. Как ще си разделите парите, които ще ти давам, оставям на теб да решиш. Но по този начин ще имаш печалба, а не загуба. Няма да се наложи да водиш война, в която не можеш да победиш. Освен това ти гарантирам и още едно нещо.

— Какво?

— Със сина ти няма да се случи нищо. Достатъчно загуби понесе. Никоя битка не си струва да се лишиш от онези, които обичаш.

При споменаването на сина ми нещо в мен се пречупи. Погледнах отново към олтара, след което към Владимир.

— Не ти искам двайсетте процента. Не искам и трийсетте, които щеше да ми предложиш, ако се бях изсмял на офертата ти. Не искам нищо. Не аз започнах тази война. Но аз ще съм този, който ще я завърши. Давам ти думата си.

— Твоите партньори може да не споделят ентусиазма ти. Трябва да им кажеш за моята оферта.

— Вече им е казано. Твоите хора са се обърнали към тях още преди да си уговорим тази среща.

Владимир се усмихна.

— И те съгласиха ли се с моето предложение?

— Дори и да бяха, аз пак щях да дойда тук.

Изгледах изпитателно Владимир няколко секунди, след което станах и си тръгнах. Направих няколко крачки и се спрях.

— Знаеш ли какво ме възхищава във вълците? — попитах, а гласът ми отекна в празната църква.

— Не, какво?

— Когато вълкът дебне плячката, за да ѝ се нахвърли, той избира първо най-слабото животно — отвърнах аз. — И така едно след друго. Оставя най-силното животно за края, когато останат само двамата. И тогава влиза в схватка.

На Владимир му се стори забавно.

— И винаги ли побеждава?

— Не, но ако усети, че малките му са в опасност, ще се бие до последния си дъх.

Останах така за миг-два с ръце в джобовете, след което се обърнах и излязох навън, на топлия и влажен въздух, огрян от ярката дневна светлина.

8.

Рим, Италия

Въртящата се гумена лента за багажа на римското летище „Леонардо да Винчи“ се задвижи бавно около скупчилите се пътници, току-що кацнали с нощния полет на „Алиталия“ от Ню Йорк. Чантите и куфарите излизаха едни след други под зорките погледи на трима души от персонала на летището, облечени в сини комбинезони. Единият от тях държеше в устата си незапалена цигара. Някаква американка се мъчеше да издърпа количка за багаж от мястото им за съхранение, а съпругът ѝ крещеше в мобилния телефон нещо за шофьор на лимузина.

Реми Франтони стоеше отстрани и гледаше как суматохата се засилва с всяка следваща секунда и скоро щеше да прерасне в пълен хаос. Той гледаше да не изпуска от очи червенокосата красавица в тесни джинси и сако и голяма раница, подпряна до левия ѝ крак.

Тя беше неговата мишена.

Реми беше на двайсет и седем, метър и осемдесет висок и в добра физическа форма. Носеше широк светъл панталон тип „милитъри“, тънко кожено яке и кафяви кубинки пустинен цвят.

Въоръжен беше с два пистолета, и двата калибър девет милиметра, прибрани в кобури под якето. Погледна часовника си. Имаше още седем минути.

Франтони беше най-младият член в италианския отдел за борба с тероризма — група, създадена през седемдесетте години на двайсети век, когато страната беше разтърсена от тежка и продължителна битка с местните терористи, сред които и тези от „Червените бригади“. През онова кърваво десетилетие терористичните организации бяха превърнали улиците, магистралите и летищата на Италия в ужасна и безразборна касапница.

Франтони говореше четири езика, владееше до съвършенство оръжието и тактиката и имаше достатъчно контакти на улицата, откъдето черпеше информация, която му позволяваше да е винаги една крачка пред терористите. Той беше в състояние да анализира и да назове с точност звено по звено командната верига на всяка една терористична група, понечила да действа в тази част на света, да анализира безпогрешно техните цели и мотиви, стеснявайки по този начин кръга от заподозрените.