Вълка

Той беше станал рано. Въздухът беше натежал от влагата, а слънцето още не беше изгряло. Беше една от любимите му сутрини — от онези, които му напомняха за детството в малкото руско градче, толкова малко, че го нямаше на географските карти. В онези сутрини, преди местният стоманолеярен завод да отвори вратите си и да закрие небето с гъстия пушек и сажди, той заставаше бос навън и гледаше през прозореца природата, заобикаляща малката им двустайна колиба, в която живееха той, родителите му и четиримата му братя и сестри. Двамата от братята му вече бяха спрели да ходят на училище и бяха поели по единствения път, който градът предлагаше на младежите — дванайсетчасови смени до леярските пещи.

Но младият Владимир Костолов по-скоро би умрял, отколкото да изтърпи и един ден работа в тази адска горещина. Собственикът на завода живееше в голяма къща на километри оттам и изобщо не виждаше каква тежка дан даваха мъжете, веднъж прекрачили вратите на адските пещи. Бащата на Владимир беше един от тези мъже. След смъртта му Владимир се закле да не бъде като него. Щеше да обърне гръб на този град и на завода и да се препитава по друг начин.

Съдбата го отведе в Москва, когато до дванайсетия му рожден ден оставаше един месец. Изпратиха го да живее при братовчеда на майка му и той с въодушевление очакваше срещата си с големия град. Надяваше се да облекчи кашлицата и проблемите с белия дроб, които имаше по рождение. До този момент не беше виждал братовчед си Александър — едва на седемнайсет години, той живееше от две години сам, след като баща му беше починал. Докато Владимир беше слаб и крехък, Александър имаше мускулесто и жилаво тяло, понеже редовно тичаше по улиците на работническия квартала, на фона на извисяващите се в утринната мъгла очертания на московския Кремъл. Александър сам беше предложил Владимир да живее при него и беше убедил леля си, че ще ѝ го върне здрав. И че може би дори ще излезе нещо от него.

В интерес на истината, лечението на Владимир и просперитетът му в живота бяха най-малката грижа на Александър Заверко. Александър се занимаваше с намиране и вербуване на нови бойци за руската Червена мафия. Александър вече се беше доказал като ценен кадър за босовете на бандата на Милченко, която само в този малък квартал наброяваше над двайсет души. Александър беше опитен крадец на коли, обучаван от баща си, който по професия беше автомеханик. Можеше да запали кола с голи ръце, да я закара в някой таен гараж и да извади двигателя от нея за по-малко от два часа. За тази работа му плащаха четири долара за всяка кола. Често успяваше да открадне четири коли на ден, работейки в зимните московски нощи.

Александър също си беше спечелил татуировка на черен кинжал — първата от многобройните поредици, надяваше се той. Това стана на шестнайсетия му рожден ден, когато застреля пенсиониран офицер от КГБ, който беше станал рекетьор на Червената мафия и който беше прибрал повече, отколкото му се полагаше от парите, получени от продажбата на наркотици в квартала. След екзекуцията разрешиха на Александър да запази пистолета за себе си. Както и всички пари, които намери в джобовете на мъртвеца. На мафията ѝ хареса как Александър подходи към задачата и си свърши работата — хладнокръвно и методично. Оттогава даваха благословията и одобрението винаги когато той ги помолеше да привлече към организацията някой млад боец.

— Животът тук е по-различен от този на село — каза Александър на Владимир и метна пътната чанта на момчето върху малкото легло в задната част на оскъдно обзаведения апартамент.

— По-лошо няма да стане — отвърна Владимир и огледа новия си дом.

— Чака ни работа за вършене — продължи Александър. — И пари за печелене. От теб зависи дали ще печелиш добре.

— Готов съм на всичко, само да не е заводът — отговори Владимир. — По-скоро бих убил човек.

Александър кимна замислено.

— Може и да се наложи.

Две седмици по-късно Владимир се върна в родния си град заедно с Александър. Кашлицата му не беше преминала, нито здравето му се беше подобрило, но за това време Александър го беше представил на по-старите членове в бандата и му бяха обяснили какво ще се очаква от него да прави, ако реши да се върне и да встъпи в техните редици. Шефът на мафията беше висок мъжага, чието тяло беше покрито с татуировки, в най-добрите традиции на подземния свят. Биографията на този човек можеше да бъде прочетена като на книга по изображенията на кожата му. Той изгледа продължително Владимир с черните си очи. Черната брада не можеше да прикрие студеното безразличие, което босът изпитваше към момчето. Той подари на Владимир малокалибрен пистолет и свити на ролка банкноти.

— Това е за теб. Прави с тях каквото поискаш — каза му босът. — Ако откажеш да се върнеш при нас, ще се разделим като приятели. Но ако се върнеш, винаги ще намерим място за теб. Ще бъдеш един от нас, член на бандата до смъртта ти. Ясен ли съм?

— Кога най-рано мога да се върна? — беше реакцията на Владимир.

Брадатият само сви рамене.

Владимир прибра пистолета в джоба на якето.

— Няма да се бавя — каза.