Вълка

— Светът, в който е искал да бъде пълноправен гражданин, му обръща гръб. На практика в единия свят е бил критикуван, в другия постоянно са му се присмивали и подигравали — двете основни съставки за създаването на един терорист.

— Добър ли е в занаята?

— В по-малки акции е показал добри резултати — отвърна. — Гради положителна репутация, тъй като той се прицелва във все по-значими и високопоставени мишени.

— Ще бъде ли послушен?

— Не можем да очакваме от никого от тях, особено от по-добрите, да следват заповедите ни. От което следва, че да им даваме каквито и да било заповеди е само загуба на време. Раза ще иска да получи от парите ни, а ние ще искаме от него да убива и да разрушава. Звучи ми като взаимноизгодна сделка.

— Де да можех да доживея, за да видя осъществяването на плана с очите си.

— И на мен ми се иска същото, братовчеде — отвърна Владимир. — Но ти обещавам, че ще направя всичко да осъществя мечтата ни, когато теб вече няма да те има.

3.

Ню Йорк, САЩ

Лятото на 2013 година

Срещата се състоя на трийсет и петия етаж на една сграда-небостъргач в центъра на Манхатън. Масата в конферентната зала беше покрита с порцеланови гарафи, сребърни чайници и кристални купи с пресни плодове. Три изящни полилея осветяваха залата, а светлината хвърляше отблясъци върху полираната маса и махагоновите столове. Огромните прозорци бяха с бронирани стъкла.

Тази сграда беше историческа забележителност. Някога нейните зали бяха населявани от крупни земевладелци, петролни и други магнати. Мястото беше свикнало с присъствието на властни мъже и аз си давах сметка, че моите гости щяха да се чувстват като у дома си в такава атмосфера. Самите те се смятаха за равни на милиардерите от миналия век, така че всякакви паралели и сравнения не бяха изключени.

Бях поръчал храната да се приготви от най-изисканите готвачи от всяка една страна, която щеше да бъде представена на масата — от южноиталиански деликатеси през най-прясното суши до фините френски сладкиши. Бях прекарал достатъчно време сред тези мъже и знаех, че те реагираха добре на подобни жестове на уважение, а пък и се отпускаха по-лесно в позната среда.

Исках да се почувстват комфортно и уютно, за да се съгласят да вземат неудобно за тях решение. Трябваше внимателно да подбирам всяка своя дума, тонът ми да е директен, но не настоятелен. Трябваше да разчета настроенията в залата моментално, да внимавам за мимиките, движението на очите и езика на тялото, да разгадая безпогрешно всяка една реакция. Очакваше се да покажат загриженост и известна тревога, но аз не биваше да се държа властнически, нито да ги лъжа. Трябваше да излъчвам власт и авторитет, като през цялото време си давам сметка за огромната сила, която всеки от тези мъже притежава.

Трябваше да убедя група от силни индивиди — господари на света — да се присъединят към мен, да застанат зад мен, рискувайки да изгубят цялата си власт и влияние.

Аз пристигнах първи.

Налях си чаша кафе и седнах на стола в средата на масата. Бях насрочил срещата преди три седмици, но без да давам информация за дневния ред и въпросите, които ще се обсъждат. Всеки един от мъжете, поканени да участват, изрази своите съболезнования за смъртта на жена ми и дъщерите ми. Те бяха корави шефове на мафията, но също като мен бяха и съпрузи, и бащи и се занимаваха с този мръсен бизнес достатъчно дълго, поради което напълно съзнаваха и разбираха моята мъка от тежката загуба.

От осмината аз бях най-младият.

Баща ми Марио беше шофьор на камион, горд член на профсъюзите, който се трудеше къртовски. Беше едър мъж, със сърдечен смях и голям апетит. И винаги беше приятна компания. Майка ми Елена беше крехка жена и аз не помнех ден, в който тя да не беше болна от една или друга болест. Живеехме в двуетажна къща в Североизточен Бронкс, на една задънена улица. Аз посещавах католическо училище, а в неделя служех в църквата и пеех в църковния хор. Реагирах с усмивка, когато майка ми казваше какъв красив свещеник ще излезе от мен, защото не исках да разбивам илюзията, характерна за всяка една американка от италиански произход в нашия квартал. Повечето биха ме определили като любознателен, прекарвах часове над купчини книги в малката публична библиотека, която гледаше към паркинга на супермаркета. Четях книгите, любими на повечето момчета на моята възраст — сър Артър Конан Дойл с неговите разкази за Шерлок Холмс, романите на Джек Лондон и Рафаел Сабатини, Виктор Юго и Александър Дюма. В неделя, след църковната служба, правехме с баща ми дълги разходки и аз му разказвах това, което бях прочел, докато той правеше поредния дълъг курс с камиона. На свой ред той ми разказваше за градовете, през които беше минал, прекарвайки времето зад волана, докато единствена компания му правеше портативната радиостанция.