Вълка

Предпочитах уединените занимания, което твърдяха, че било напълно нормално за единствено дете в семейството. Този навик се оказа доста полезен в престъпния свят — място, в което господари бяха единаците. Бързо преминах от табла на шах и се научих да играя сам срещу себе си, почерпвайки знания от книгите за велики гросмайстори. И до днес се съветвам с тези книги, с тази разлика, че сега с тяхна помощ планирам ходовете си срещу жестоката и безмилостна гангстерска конкуренция.

Бях запален по бейзбола, слушах по радиото мачовете, очаквах с вълнение какъв ще е следващият ход на мениджърите на отборите от Ню Йорк. Предпочитах игрите от Националната лига, защото там се изискваше предприемане на стратегически решения дори по време на самата игра. От сутрешните вестници научавах резултатите от двубоите, информирах се за спортната статистика в опита си да прогнозирам кой има най-големи шансове за победа.

Бях част от училищния отбор по бягане. Аз бягах на дълги разстояния, състезавайки се по-скоро с времето, а не със своя опонент. Тренирах всеки ден, зиме и лете. Обичах да чувам как подметките на маратонките докосват и се отлепят от калната повърхност на пътя.

Докато баща ми отсъстваше, аз прекарвах доста време с майка ми. Рано вечер ние сядахме в хола и слушахме радио, италиански радиостанции, които предаваха новините от нейната родина. Нямаше и ден, в който тя да не копнееше по родния си край. Понякога ѝ четях книга — взета от библиотеката, или пък на италиански език, изпратена от роднините ѝ от Неапол. Така и не можах да осъзная напълно цялата сериозност на нейните заболявалия и нямах никаква представа за болката, която тя изпитваше. Но достатъчно беше да видя състоянието ѝ. Майка ми беше неизлечимо болна и можеше да разчита само на мен за утеха и успокоение.

Водехме прост и сигурен начин на живот — както вкъщи, така и в квартала. Бях твърде малък, за да се замислям какъв искам да стана, като порасна, ако изобщо някога успеех да се измъкна от Бронкс. Малцина от по-големите ми връстници съумяваха да стигнат по-далеч от очертанията на града и обикновено си намираха работа в униформа — в армията, полицията, пожарната, чистотата. Не бях сигурен дали искам и моята съдба да е същата, но и изборът тогава не беше голям.

Всичко това се промени драстично през лятото, когато навърших тринайсет.

На четвърти юли, докато другите деца стояха на детската площадка или по покривите на сградите в очакване на фойерверките за Деня на независимостта, аз бях на втория етаж на нашия дом, до леглото на майка ми. Наблюдавах с мъка последните ѝ мигове живот. Тялото ѝ беше крайно изтощено и отказваше повече да се съпротивлява срещу болестта. Баща ми стискаше едната ѝ длан, аз — другата. Майка ми със сетни сили произнесе: „Съжалявам. Много съжалявам.“ След тези думи клепачите ѝ се затвориха, главата ѝ се отпусна безжизнено на една страна.

Баща ми не беше емоционален човек. Ден след като погребахме майка ми — единствената жена, която някога беше обичал — той замина за поредния курс с камиона, натоварен с варели, пълни с петрол, към един завод в Мисула, Монтана. По план трябваше да се върне след по-малко от седмица. Замина, очаквайки от мен да проявя отговорност и да ходя редовно на училище, да се връщам вкъщи за вечерята, приготвена от нашата съседка и най-добрата приятелка на майка ми, Филомена. Баща ми винаги се отнасяше с мен като с възрастен. Между нас имаше взаимно доверие; бяхме сигурни, че никой няма при никакви обстоятелства да предаде другия. Сега си давам сметка, че това е слабост, но може да бъде оправдана, когато е между баща и син.

На обратния път от Монтана, някъде на острите завои в планините на Пенсилвания, баща ми отбил рязко встрани, за да избегне сблъсък с два елена, застанали почти на шосето. Ремаркето на камиона поднесло и машината се пързаляла по асфалта повече от триста метра. Накрая камионът се блъснал челно в една мантинела, баща ми изхвръкнал през предното стъкло, паднал по глава и се ударил в дънера на едно дърво. Смъртта настъпила почти моментално — жертва на нещастен случай с две невинни животни и хлабав предпазен колан.

Но аз не бях толкова наивен.

Баща ми беше минавал години наред по тези пътища и знаеше, че около завоя по всяко време може да изскочи някое животно. Той винаги караше в средната лента по време на опасните участъци. Превключваше на по-ниска предавка и намаляваше скоростта на тази двестакилометрова отсечка от пътя. Той беше маниак на тема безопасност, проверяваше и препроверяваше двигателя и кабината и никога не потегляше на път, преди да се увери, че всичко е обезопасено и действа безотказно.

Баща ми беше избрал този начин да сложи край на живота си.

Много години беше живял с чувството на вина заради болестта на майка ми и тежестта от нейната смърт се беше оказала непосилна за него. Така той беше предпочел да напусне този свят на пътен участък, който познаваше като петте си пръста.