Вълка

— Ти се съгласи неохотно и не мога да те виня за това. Но се радвам, че си на моя страна.

— Решението ми беше продиктувано от бизнес съображения — отговори Анджела и се обърна към мен. — Но също така и от лични.

— Оттук мога да поема аз. Бърк и неговият екип са на път за Флоренция. Те ще се оправят с тангата там. С Ватикана ще се заема сам.

— А аз да се връщам в Неапол, така ли? — попита Анджела.

— Вече изгубих един приятел и голяма част от семейството си още преди да е започнало всичко. Не съм готов да изгубя още един човек, който не ми е безразличен.

— Оценявам загрижеността ти, Енцо, мио, но когато реших да се присъединя към теб в тази битка, не мислех да съм ти само поддръжка. Трябва да съблюдавам интересите и на моята организация, а тези негодници са не по-малка заплаха и за нас.

Дясната седалка беше тясна и ние се бяхме притиснали един в друг. Не бях се озовавал толкова близо до нея от тийнейджърските ни години. Затворих очи и позволих на приятните спомени от миналото да стоплят душата ми. В тези кратки мигове забравих, че до мен седи бос на мафията, и погледнах към жената, която винаги бях обичал и с която винаги се чувствах сигурно и спокойно.

— Това е началото на дълга война — казах аз. — Не можем да си позволим да губим с лека ръка най-добрите си хора. Мисля, че трябва да се върнеш в Неапол.

— Никога не съм се оттегляла от битка и нямам намерение сега да го правя.

— Ако нещо се случи с мен, ти ще трябва да продължиш да воюваш сама. Това е решение, продиктувано от бизнес съображения.

— Двамата заедно стигнахме дотук, Енцо. И заедно ще изминем пътя докрай или заедно ще паднем в боя.

— Никой не ме нарича Енцо.

— Никой освен мен — отвърна тя и се усмихна.

— Не искам да те загубя — казах и погледнах към шофьора, който караше по Виа Венето.

— Тогава недей, защото в противен случай баща ми ще те гони от една държава в друга.

— Мога да си представя.

Анджела се обърна към Пиаца Навона.

— Прав беше, че не се ожени за мен — добави. — Времето не беше подходящо. В началото се ядосах.

И това е естествено. Но ти направи правилния избор. И излезе късметлия. Срещна любовта на живота си. Съжалявам, че я изгуби.

— И сега?

— Сега? Сега да водим война.

Тогава изрекох думите, които отдавна бяха на сърцето ми, но за които никога досега не бях помислял съзнателно:

— Ти и аз, Анджи, нашата история е пълна е неподходящи моменти.

— Познаваме се отдавна — прошепна тя. — Чувстваме се комфортно в присъствието един на друг. Може би не трябва да си въобразяваме, да бъркаме този комфорт е нещо друго.

Нещо в мен се преобърна.

— Имаш право — отвърнах.

Анджела се наведе напред и потупа шофьора по рамото.

— Колко време продължават тези обиколки? — попита.

— Колкото поискате — отвърна весело шофьорът и насочи колата към Пантеона. — Четирийсет и пет минути, седем часа — ваша воля!

— Тогава спри на следващия завой.

— Къде отиваш? — попитах я.

— Да се поразходя — отвърна Анджела. — Не се притеснявай. Няма да съм сама. Брунело и Манцо няма да ме изпускат от поглед.

Колата бавно спря. Анджела се наведе към мен, целуна ме по бузата и дръпна ръката си. После слезе от колата и тръгна пеш към Пантеона. Брунело и Манцо я последваха на известно разстояние.

Аз останах да седя в онази глупава електрическа кола и я съпроводих с поглед, докато се скри в тълпата.

50.

Флоренция, Италия

Дейвид Лий Бърк беше застанал с гръб към статуята на Давид, загледан в хората, които се тълпяха около скулптурата.

Дженифър Маласън беше в единия ъгъл на залата, притиснала гръб към студената стена, със скицник в ръцете.

Робърт Киндър тихо разговаряше с възрастна двойка англичани, които бяха за първи път във Флоренция, за да отпразнуват трийсет и пет годишнината от сватбата си в компанията на този шедьовър на Микеланджело.

Франклин Джей Пиърс стоеше на входа на галерията с пътеводител в ръката и изучаваше лицата на посетителите, които влизаха в голямата и ярко осветена зала.

Карл Андерсън се беше свил между двама студенти по история на изкуството, близо до входа за Галерията, и вече беше забелязал двамата руски стрелци, които също чакаха на опашката на около четири-пет метра зад него.

Бевърли Уивър седеше в черен микробус с работещ двигател, паркиран зад ъгъла на сградата. Тя наблюдаваше едновременно шест компютърни монитора, три от които показваха вътрешността на галерията, а останалите три — отвъд. Тя също така имаше радиовръзка и можеше да чува и да вижда всеки един от екипа и да ги предупреди светкавично, ако се наложи. „Безшумната шесторка“ беше по местата си.

Аврим беше навел глава в мълчалива молитва, застанал по средата на дългата опашка. Всяка крачка напред сякаш отнемаше цяла вечност. Той беше облечен в черна тениска и широко яке с логото на нюйоркските „Янки“, малко прекалено за влажния климат, но идеално да скрие тънкото, но тежко устройство, закрепено с кожени ремъци за гърдите му.