Вълка

Устройството му беше донесено по-рано сутринта от неизвестен куриер — млад и слаб тийнейджър, когото не беше виждал преди. Куриерът почука на вратата на апартамента му и му подаде запечатана кутия на „Амазон“. Той кимна и благодари, когато Аврим взе кутията, метна се на старото си червено колело и потегли нагоре по Виа Пиетро Марончели под внушителните сенки на футболния стадион.

На Аврим му трябваше по-малко от час, за да отвори пакета с тъп кухненски нож и отвътре да се покаже устройството. Повече време отне да се изкъпе и да избере подходящи дрехи, тъй като не можеше да се отърве от обзелия го страх. Седна, помоли се и изпи чаша хладък чай. После стана, отиде до кутията, извади устройството и го подържа в ръцете си. Изненада се колко е леко и колко грубо е сглобено. В същото време си даде сметка каква разрушителна сила крие едно такова устройство и колко души могат да загинат от него.

Аврим навлече на себе си устройството, като главата му едва мина през тесния отвор, и закопча кожените ремъци. След това избърса лицето и дланите си с мокра кърпа и посегна към якето с емблемата на „Янките“ — последният подарък от неговия учител и приятел Раза.

В момента, на опашката пред Галерията, той погледна към двамата пазачи на входа, които се бяха фокусирали в лицата някъде зад него. Подаде билета си на млада жена в синьо яке и пола в същия цвят и зачака, докато тя скъса билета и му подаде отрязъка, като веднага след това протегна ръка към следващия посетител на опашката. Аврим мина покрай нея и влезе в малък вестибюл, зави надясно и влезе в Галерията.

Беше на уреченото място.

51.

Ватикана, Италия

Забелязах руските стрелци много преди да засека Раза. Те се бяха разпръснали. Бяха десетина, ако ги бях преброил правилно, по двама в екип. Движеха се сред различни туристически групи, влизаха от една зала в друга. Аз имах в лявото си ухо миниатюрна слушалка и имах аудиоконтакт с Анджела, Брунело и Манцо. Четиримата се бяхме разположили из цялата сграда. Също така имах миниатюрна видеокамера, прикрепена към яката на черното ми кожено яке, която предаваше сигнал в Ню Йорк. Там Джон Лу се намираше в зала, откъдето на шест големи компютърни екрана можеше да вижда и да чува всичко, което правех.

— Нещо ново? — попитах.

Гласът на Анджела прозвуча в ухото ми:

— Никакви следи от него.

— Ще се появи.

— Двама от руснаците ме засякоха — обади се Брунело. — Така че няма да съм сам.

— Не се притеснявай — отговорих му. — Никой от нас няма да остане сам за дълго.

Тръгнахме към „Сикстинската капела“, минавайки през тесния вход близо до „Страшния съд“. Аз влязох първи и забелязах Анджела с няколко ученички-тийнейджърки, с една от които разговаряше непринудено. Тя беше с черно яке, маратонки „Найки“ прилепнали по краката ѝ джинси „Джей Крю“. Анджела вървеше към центъра на голямата зала.

Брунело и Манцо заеха позиции, единият до стената най-близо до изхода, а другият застана директно от другата страна, скрит зад пазачите, които пропускаха посетителите.

Аз стоях с лице към дъното на залата, „Страшният съд“ беше зад гърба ми, а фреската на Микеланджело на тавана — точно над мен.

Бях заел моята позиция.

Раза стоеше в средата на една детска туристическа група, осемнайсет момичета и момчета в задължителната униформа на ученически лагер — еднакви тениски, спуснати върху джинси. С тях бяха три учителки. Той се усмихна на децата, които изглежда се чувстваха спокойно в компанията му. Той дъвчеше дъвка, на врата му на кожена каишка висеше скъпа камера с капак върху обектива. Раза се спря и огледа залата. Огледа всичко — картините, старинните мебели, абсолютната величествена атмосфера — и на лицето му изгря усмивка. Сякаш влизаше тук за първи път.

И за последен.

Той беше на уреченото място.

52.

Флоренция, Италия

— Появи се — докладва Бърк. — Бавно върви към главния вход, без да се спира и да оглежда. Върви право към целта.

— Руснаците са навсякъде — обади се Маласън в нейния микрофон. — Ако се наложи, ще открият ураганен огън и ще му осигурят прикритие.

— Той е атентатор-самоубиец — обади се Рурк. — Дошъл е тук да умре. Руснаците няма да искат да му правят компания. Сигурно имат план за оттегляне.

— Избухне ли бомбата, никой няма да може да се измъкне — намеси се Пиърс. — Нито ние, нито те.

— Тогава да се погрижим да не избухне — каза Бърк.

— При мен има четирима — обади се Андерсън. — Те постоянно пускат другите да минат пред тях, което означава, че нямат намерение да влизат.

— Те ще осигуряват прикритие отвън — поясни Уивър от микробуса. — Ще се целят или в нас, или в пазачите, които се опитат да препречат пътя на оттеглящите се.

— Имаш ли визуална картина на мястото, където са оставили транспорта им? — попита Бърк.

— На две пресечки от Галерията — отвърна Уивър. — Два седана с по четири врати, без шофьори в тях.

Бърк се намираше на около десет метра от Аврим и тръгна към него.

— Ще отида да осъществя контакт с него — каза той. — Ако не успея да го склоня, ще дам сигнал и вие ще трябва да го свалите.